Сега застанал насред целия този хаос в коридора, с провиснала от устата цигара, Халифа призна, че е направил всичко възможно. Офисът на Янсен в хотел „Мена-Ра“ — игра с думата „менора“, чак сега го осъзнаваше, — бившият му дом в Александрия, даже синият мерцедес: всичко бе щателно претърсено и извади на бял свят точно мефееш хага — нищо. Единствената друга възможност — приятелката на Хот Инга Грац да беше укрила нещо, когато я беше разпитвал онази вечер, в момента не можеше да бъде проверена, защото няколко часа след като я беше оставил, старицата беше изпаднала в кома, от която според лекарите скоро нямаше да излезе, ако изобщо излезеше. Нямаше с кого повече да говорят, нямаше къде повече да търсят, не бяха оставили камък непреобърнат. Каквото и да беше сторил Хот с Менората, отговорите явно нямаше да бъдат намерени в Египет.
Остана във вилата още двайсет минути, бродеше безцелно от стая в стая, без да знае дали да изпитва облекчение, че е направил всичко, каквото му е било по силите, или разочарование, че не е постигнал повече. След това заключи къщата и тръгна към управлението, за да се обади на Бен Рои и да го уведоми, че търсенето не беше дало никакви резултати. От разговорите им през последните дни — резки, сковани, едносрични — беше ясно, че неговото разследване също не върви по-добре от това на Халифа. Времето и възможностите изтичаха, а Менората си оставаше все така неоткриваема.
Йерусалим
Докато крачеха из двора на Центъра за душевно здраве „Кфар Шаул“, покрай красивите му тераси с цветя и колажа от спретнато разположени каменни сгради, Лейла се изкушавате да направи някаква забележка за историята на това място, да попита Бен Рои дали знае, че по-старите сгради някога са били част от палестинското село Деир Ясин, станало през 1948-а сцена на жестоко клане от страна на израелски партизански групировки: двайсет и четирима мъже, жени и деца застреляни най-хладнокръвно. Но само един поглед към спътника й — със зачервени и подпухнали от недоспиване очи и постоянно свита уста от стреса и неприязънта — беше достатъчен, за да й подскаже, че информацията й няма да бъде оценена. Затова не каза нищо, само мълчаливо продължи нагоре.
Съвместно израелско-палестинско разследване — това й беше предложил, когато неочаквано я беше извел от килията преди три дни. Двамата щели да работят в екип, за да открият Менората, заедно с още някой си Халифа, който вършел каквото трябва в Египет, всичко било одобрено на официално ниво, всичко било свръхсекретно, всичко за доброто на всички. Искала ли? Щяла ли да помогне?
Естествено, беше изненадана. Но и подозрителна, макар че именно тя първа беше подхвърлила идеята за съвместно разследване (като и за секунда не си беше представяла, че ще се стигне до това). От маниакалния блясък в очите му, от не съвсем успешния му опит да говори спокойно и разумно; от всичко останало си личеше, че в това предложение има нещо повече от изложените намерения, някакъв прикрит план. Но тя беше заложила прекалено много, за да се откаже, и се беше съгласила незабавно и без да задава никакви въпроси.
Също толкова смайващо беше настояването му тя да се премести в неговия апартамент в западен Йерусалим. Всичките й алармени системи бяха завили на пожар, казваха й, че въпросното развитие на нещата няма нищо общо с това да работят на едно място, без да възникват подозрения, както твърдеше той, а по-скоро с желанието му да не я изпуска от поглед и да я следи във всяка една секунда. Но тя пак беше запазила безпокойството за себе си и беше се съгласила, че, да, при тези обстоятелства идеята е доста добра. Прие, че ако иска да остане по следите на Менората, ще трябва да играе по неговите правила. А и при тези високи залози тя също не искаше да го изпуска от поглед. Затова Бен Рои беше подписал заповедта й за освобождаване, беше я закарал до апартамента й да си вземе лаптопа и някакви дрехи — тя моментално видя, че в нейно отсъствие домът й е бил претърсен до основи, — а след това в неговия апартамент в Ромема, чийто хол бе превърнат в импровизиран офис. И оттогава досега стояха все там — цели три дни, напрегнати, неприятни, клаустрофобични. Всяка сутрин ставаха и веднага се захващаха за работа — телефонираха, пишеха имейли, ровеха из мрежата, преследваха всяка следа, за която се сетеха, и така цял ден и до късно нощем, живееха на кафе и сандвичи, а що се отнася до Бен Рои — на щедри порции водка. В малките часове на нощта тя се свличаше на дивана за няколко часа неспокоен сън, а той изчезваше в спалнята си, въпреки че явно не спеше много, защото няколкото пъти, когато се събуждаше от кошмарите си през нощта, го чуваше да крачи нагоре-надолу, да говори с някого по мобилния си телефон, а веднъж дори го откри в коридора, вперил поглед в нея с мъртвешки бледо лице и треперещи устни. На няколко пъти в началото беше направила опит да разчупи леда, да поведе някакъв разговор, да го пита за миналото му, за снимката на младата жена на полицата му за книги, каквото и да е; но той само беше изръмжавал, че тя е тук, за да помогне да намерят Менората, а не да му пише шибаната биография. Затова се беше отказала и вече само телефонираше, пишеше имейли, разследваше, опитваше се да не изпуска нишките в цялата тази коварна задушаваща атмосфера на взаимна неприязън и подозрения.
Посещението на Хот в Дахау — от самото начало това беше главната линия на разследването им. Нямаше почти никакво съмнение, че в донесения от него сандък е била Менората. Но къде я беше отнесъл след това? Защо беше взел шестимата концлагеристи? На тези въпроси трябваше да се намери отговор. Но поне засега не успяваха да го сторят. Специалисти по Дахау, специалисти по Третия райх, специалисти по „Аненербе“, специалисти по проследяване на заграбени нацистки съкровища, даже специалисти по германската транспортна структура по времето на Втората световна война — бяха се свързали с кого ли не, бяха питали и настоявали, но безрезултатно. Повечето дори не бяха чували за Хот; тези, които бяха, нямаха съвършено никаква представа защо е посетил Дахау и къде е отишъл след това. Беше се обадила отново на Магнус Топинг — да, много щяло дай бъде приятно следващия път, когато дойде в Англия, пак да вечеря с него, — отново на Жан-Мишел Дюпон, на половин дузина приятели и познати на Дюпон, всичко това напразно. Никой не знаеше нищо. Никой не беше в състояние да им помогне.
През трите дълги и тежки дни на разследването на бял свят излязоха само две нови парчета информация: марката на камиона, с който е дошъл Хот — „Опел Блиц“, тритонен, стандартен германски военен транспорт, и от архива на Яд Вашем — имената на шестимата концлагеристи, които Хот беше взел от Дахау: Янек Либерман, Аврам Брихтер, Ицхак Еделщайн, Ицхак Вайс, Ерик Блум, Марк Весер, първите четирима евреи, последните двама съответно комунист и хомосексуалист. Нито един от тях не се бе завърнал в лагера; пропаднаха всички опити да проследят съдбата им и да открият дали изобщо са оцелели през войната. Накратко, бяха стигнали до задънена улица.
Именно това беше причината след тези три дни най-накрая да излязат от апартамента на Бен Рои и да се запътят към „Кфар Шаул“. Защото единствената възможност, която им оставаше, бе в продължилото си цял живот издирване на Хот, Хана Шлегел също по някакъв начин да беше открила Менората. И на свой ред да беше предала тази информация на брат си Исак.
— Губим си скапаното време — мърмореше Бен Рои, докато караше към болницата. — Този тип не е проговарял от петнайсет години. Мозъкът му е като варено зеле.
Но това беше единствената останала им възможност.
Както се бяха уговорили по телефона, влязоха в северното крило на психогериатричния център, където ги посрещна доктор Гилда Нисим, същата, която беше ескортирала Бен Рои и при първото му посещение. Тя ги поздрави с неособено дружелюбно кимване, изгледа Лейла подозрително и ги поведе през стъклената врата по меко осветения коридор. Обувките им скърцаха по излъскания мраморен под, а климатиците над главите им изпълваха въздуха с призрачни шепнещи звуци. Когато стигнаха до стаята на Шлегел, лекарката им изнесе кратка лекция, осведоми ги, че след предишното посещение на Бен Рои пациентът й е бил извънредно разстроен, че няма да позволи повече да го тревожат по този начин и че разполагат с петнайсет минути и нито секунда повече. След това отвори вратата и отстъпи встрани. Бен Рои влезе; Лейла се поколеба, но го последва. Доктор Нисим понечи да отвори уста, може би за още някакви инструкции, но Бен Рои се обърна, изрече едно рязко „Благодаря“ и затвори вратата под носа й.
— Шибана интригантка — измърмори.
Стаята не беше променена от последното му посещение насам: леглото, масата, рисунките с пастел по стените и облеченият в пижама тънък като плашило Исак Шлегел в креслото до прозореца, вперил поглед във все същата книга с окъсана корица в скута си. Бен Рои взе един стол и седна пред него. Лейла остана права и заоглежда стените с многобройните рисунки на менората.
