Халифа кимна утвърдително.
— Бен Рои тъкмо е щял да се жени.
— Е?
— Месец преди сватбата годеницата му била убита. От атентатор-самоубиец. Ал Мулатам.
— Аллах-у-акбар — Халифа обори глава. — Не знаех.
Марсуди сви рамене, извади ръце от джобовете си, вдигна показалеца и средния си пръст и потупа устните си в знак, че иска от Халифа цигара. Египтянинът извади една от пакета, запали я и му я подаде. Слабото красиво лице на палестинеца за миг се озари от огънчето, след което отново потъна в тъмнина.
— След шест дни ще има демонстрация в центъра на Йерусалим — каза тихо. — С Йехуда избрахме именно тази демонстрация, за да информираме обществото за това, което правим тук през последната година. Ще изложим предложенията си и ще обявим създаването на нова политическа партия, съвместна израелско-палестинска партия за сътрудничество и мир, партия, която ще работи за прилагането на нашите предложения. Както каза Йехуда, за да се обърнат нещата, ще минат години, поколения, но смятам, че ще успеем. Наистина смятам. Но не и ако Менората попадне не, у когото трябва. Ако това стане, всичко, за което сме работили, всичко, на което сме се надявали, всичко, за което сме мечтали…
Той дръпна дълбоко от цигарата и впери поглед в земята.
— Помогнете ни, инспекторе. Моля ви като мюсюлманин мюсюлманина, като мъж мъжа, като човек човека — моля ви, помогнете ни.
Какво можеше да му отговори Халифа? Нищо. Въздъхна дълбоко, зарови крак в камънаците и кимна. Марсуди го докосна отново по рамото, хвана го под ръка и го поведе към постройката.
Срещата продължи още час. Най-вече говореха Халифа и Бен Рои, хладно и формално, избягвайки погледите си, прехвърлиха всичката информация, с която разполагаха за Хот и Менората, опитаха се да стеснят разследването и да разработят планове за действие. Другите от време на време се намесваха, но като цяло мълчаха и слушаха двамата детективи, които разискваха нещата помежду си. Когато най-накрая приключиха, минаваше полунощ.
— Трябва да обсъдим още едно нещо — обади се Милан и смачка фаса на пурата. — Тази Ал Мадани. Какво ще правим с нея?
Гулами изгълта съдържанието на чашата в ръката си.
— Не може ли да стои в ареста, докато нещата се оправят?
Марсуди поклати глава.
— Народът ми я познава. И я обича. Ако остане в ареста, ще се вдигне много шум. Нещо, което не ни трябва в сегашната ситуация.
— Е? — Гулами смачка пластмасовата чаша и я запрати в дъното на помещението.
Никой не му отговори. Всички се взираха в пространството, погълнати от собствените си мисли, стаята бавно потъваща в тъмнина, тъй като бензиновите лампи вече почти бяха изразходвали горивото си. Измина цяла минута.
— Може да работи с мен.
Бен Рои. Всички вдигнаха глави.
— Тя знае толкова, колкото и ние. За Хот, как е намерил Менората, а може би и други работи. И е наясно какво ще стане, ако Ал Мулатам се докопа до нея. Можем да я използваме.
Предложението изглеждаше разумно и Гулами, Марсуди и Милан кимнаха. Само Халифа не беше убеден, смръщи чело и огледа лицето на Бен Рои — начинът, по който често облизваше устните си, бе характерен за фалшивото поведение, което толкова често беше виждал по време на полицейските разпити, когато разпитваният нервничеше и се опитваше да скрие нещо. Тук се крие нещо друго, помисли си. Нещо, което не ни казваш. Не лъжа, просто… някакъв друг план. А може би полицаят му беше толкова неприятен, че не приемаше нищо казано от него за чиста монета. Преди да реши, Гулами се изправи и обяви срещата за приключена.
Докато крачеха към хеликоптерите, Халифа се озова рамо до рамо с Бен Рои, който беше с цяла глава по-висок от него и почти два пъти по-широк. След всичко, случило се тази нощ, нямаше никакво желание да разговаря с него, нито пък да общува извън абсолютно необходимото, за да се свърши работата. Но разумът му надделя и Халифа се обърна към израелеца, за да му каже, че въпреки изречените тежки думи, съжалява за случилото се с годеницата му, че самият той има жена и деца и изобщо не си представя какво е да изгубиш любим човек по този начин. Бен Рои сведе поглед към него, измърмори едно „еби си майката“ и се отдалечи.
— Странно съвпадение, нали? — дочу се гласът на Гулами отпред. — Един египтянин, един израелец и един палестинец започнаха целия този процес. А сега оцеляването му зависи от един египтянин, един израелец и един палестинец. Ще ми се да мисля, че това е добър знак.
— Дай Боже — каза Милан.
— Дай Боже — повтори Марсуди.
Бежански лагер Каландия, между Йерусалим и Рамала
Писмото очакваше Юнис Абу Джиш, когато стана призори, пъхнато под вратата на къщата му. Нямаше представа нито кой го е доставил, нито как, нито кога. В него имаше проста, написана на машина бележка, която го осведомяваше, че мъченичеството му ще се състои след шест дни. Точно в пет следобед на същия ден трябваше да чака при обществения телефон на ъгъла на улиците „Абу Талеб“ и „Ибн Калдун“, където щеше да получи последните си заповеди.
Прочете бележката три пъти, след това, както гласяха инструкциите, я изнесе на мръсната тясна алея зад къщата и я изгори. Докато хартията се гърчеше, почерняваше и се разпадаше на пепел, усети, че стомахът му надига. Свлече се на колене и започна да повръща неудържимо.
Част 3
Три дни по-късно
Луксор
— Какво е това? Какво намери?
Халифа се подпря на парапета на верандата. Гласът му беше нетърпелив, развълнуван.
— Рамка от велосипед, инспекторе.
— По дяволите! Сигурен ли си?
— Мисля, че хората ми ще познаят една рамка от велосипед, като видят такава.
— Мамка му!
Детективът изплю недопушената цигара, стъпка я и измърмори ядно нещо за тази последна фалшива аларма. Пред него дузина работници с омазани в кал джелаби превръщаха с туриите си грижливо поддържаните лехи с рози и безукорната морава около къщата на Дитер Хот в лунен пейзаж от ями, изкопи и купища от пръст и пясък. Копаеха вече три дни и три нощи, гурнауис фелахин, селски работници от селата на западния бряг на Нил, най-добрите копачи в цял Египет. Ако в градината имаше нещо заровено, само те щяха да го открият. Но не бяха намерили нищо, само две бетонни водопроводни тръби, изгнилите останки на стар шадуф, а сега и част от велосипед. Където и да беше скрил Дитер Хот Менората, тя определено не беше тук. Както дълбоко в себе си Халифа беше убеден от самото начало.
Погледна бъркотията уморен, обезверен, запали поредната цигара и махна на раиса на групата да даде на хората си почивка до края на деня и да си съберат инструментите. Обърна се и влезе обратно във вилата. Тук разрухата също беше пълна: половината дъски на пода бяха изкъртени, купища книги и всякакви хартии лежаха разпилени навсякъде, в бялата мазилка на стените и таваните зееха дупки — резултатът от тридневното все по-интензивно претърсване. Три дни напразно претърсване, защото и тук бе ударил на камък: никаква Менора, никакви намеци за местонахождението на Менората, дори никакво споменаване на проклетото нещо.
