— Ал Мулатам не знае за Менората — каза тихо. — Хот умря, преди да му каже.
Марсуди поклати глава.
— Не можем да се уповаваме на това. Знаем, че Хот е направил всичко възможно, за да се свърже с Ал Мулатам. Може да не е успял, но е възможно и да е успял. Може Ал Мулатам да търси Менората дори в момента, докато ние тук си говорим. Или пък други да я търсят. Просто не можем да поемем този риск.
Гърлото на Халифа пресъхна и стомахът му се сви. Манипулираха го, знаеше, притискаха го в ъгъла като едно време, когато по-големите момчета го гонеха по улиците на Гиза, приклещваха го неизменно в някой ъгъл и го набиваха.
— Защо ми казвате всичко това? — повтори.
От другия край на стаята се чу сумтене.
— Защо, да ти го начукам, мислиш, че ти го казват?
Бен Рои най-после беше проговорил.
— Ти започна всичко. Сега помогни да свърши.
Халифа огледа помещението. Черепът му пулсираше, сякаш вътре имаше нещо живо, което искаше да изскочи.
— Какво има предвид той с „да съм помогнел да свърши“? Защо ме доведохте тук?
Беше отчаян. Гулами си свали очилата, огледа ги и пак си ги сложи. Също като на Милан лицето му изведнъж се състари.
— Менората трябва да се намери, инспекторе — каза тихо. — Трябва да се намери бързо. И трябва да се намери без никой друг да разбере, че все още съществува.
Последва мълчание, след което Халифа се изправи.
— Не.
Направо го изкрещя, сепнат от собствената си ярост, но неспособен да се спре, даже пред толкова могъщ човек като Гулами. Не желаеше да участва в това. Не искаше да знае за Израел, за юдейството, за никакви менори — за нищо. Никога не беше искал да знае, каквото и да говореше Зейнаб за търсенето на онова, което не разбираш, за израстването като по-добър човек. Искаше само, винаги само беше искал да води незначителен, нормален, обикновен живот, да бъде със семейството си, да се справя с работата си, да се движи нагоре по стълбицата. Но това — това беше прекалено. Прекалено голямо за него.
— Не — повтори и поклати глава.
— Какво значи това „не“, бе?
Бен Рои се беше приближил с трескав поглед. Халифа заговори на Гулами, без да му обърне никакво внимание.
— Аз съм полицай. Това… няма нищо общо с мен!
— Как да няма нищо общо, бе нещастник? — изсъска Бен Рои. — Ти досега не слуша ли какво ти се говори?
Халифа продължи да не му обръща внимание.
— Това не е моя отговорност. Не искам да участвам. Не желая да се замесвам.
— На кого му пука какво искаш бе? — Лицето на Бен Рои вече беше червено като домат. — Става въпрос за много по-важни неща.
— Ариех, моля те — Милан се опита да положи ръка върху рамото на Бен Рои, но той я отблъсна.
— За какъв се мисли тоя бе!
— Ариех!
— „Не желая да се замесвам.“ За какъв се мисли тоя смрадлив мюсюлмански путьо бе!
Халифа се извърна, стиснал юмруци. Два, може би три пъти в живота си беше губил напълно самообладание и това беше един от тях.
— Как смееш! — изсъска, вече, без да го е грижа къде и с кого е. — Как смееш, арогантно еврейско копеле!
— Халифа!
И Гулами, и Марсуди бяха скочили на крака.
— Бен зона! — изръмжа Бен Рои и се хвърли напред, размахал ръце. — Син на курва! Ще го убия!
Милан успя някак да го сграбчи за сакото и да го издърпа. Марсуди застана пред Халифа, който също напираше към Бен Рои, и го хвана за раменете.
— Лех тиездайен, зайин! — изплю Бен Рои, насочил показалец към египтянина. — Да ти го начукам, хуй такъв!
— Ента гхебее, коос! — върна му го Халифа, също насочил пръст. — Да ти го начукам, путко такава!
Последваха още какви ли не обиди и псувни, двамата мъже се опитваха да стигнат един до друг, докато накрая Гулами не изкрещя:
— Халас! Стига!
Детективите млъкнаха и задишаха тежко. Гулами, Марсуди и Милан се спогледаха, стиснали устни, след което външният министър заповяда на Халифа да напусне помещението и да се успокои. Детективът хвърли унищожителен поглед към Бен Рои, отвори рязко вратата и я затръшна зад гърба си. Пое си дълбоко въздух — чист, студен, свеж — след което отиде до купчината скали на трийсет метра от сградата, седна и запали цигара.
Изминаха няколко минути, беше съвсем тихо, като се изключи лекият шепот на бриза. Небето отгоре беше обсипано с невъзможно много звезди, като пръски бяло-синя боя. След това вратата изскърца и камъните захрущяха под нечии стъпки. Марсуди.
— Езайек? — попита палестинецът и сложи ръка на рамото му. — Добре ли си?
Детективът кимна.
— Ана асиф — измърмори. — Съжалявам. Не трябваше…
Марсуди го стисна окуражаващо.
— Повярвай ми, това е нищо в сравнение с приказките, които това място чу през последните четиринайсет месеца. Трудна работа. Тежките думи са неизбежни.
Той го стисна отново и седна до него. Мълчаха дълго, светът около тях беше съвършено тих — съвършената първична тишина, която можеш да срещнеш само в пустинята или на най-високите планински върхове. По някое време Марсуди вдигна ръка и посочи към небето.
— Я виж там. Съзвездието с четирите ярки звезди. Не там. Да, там. Ние го наричаме Танка. Редицата звезди в дъното, това са гъсеничните вериги, там е лафетът, а там оръдието.
Халифа проследи пръста на палестинеца, който бавно очертаваше формата, която, сега като я погледна, наистина приличаше на танк.
— А там — Марсуди посочи друго съзвездие — е Калашников. Ето, виж приклада, цевта. А пък там — той хвана лакътя на Халифа и го обърна — е Гранатата: тяло, ръчка, халка. По цял свят хората гледат тези звезди и виждат красота. Само в Палестина ги гледаме и виждаме оръжия.
Някъде далеч зави пустинен чакал и замлъкна толкова бързо, колкото беше започнал. Халифа дръпна от цигарата си и се уви по-плътно в сакото си. Беше студено.
— Не мога да го направя — прошепна. — Съжалявам, но просто не мога да работя с тях.
— Да не мислиш, че на мен не ми се гади от тях? Баща ми умря в израелски затвор. Бях деветгодишен, когато пред очите ми танкова мина разкъса брат ми на парчета. Да не мислиш, че след всичко това ми е било приятно да говоря с тях, да идвам тук и да преговарям? Послушай ме, имам повече причини да ги мразя, отколкото ти изобщо би имал някога.
Продължи да се взира в небето с мъртвешки бледо лице на лунната светлина.
— Но дойдох — каза тихо. — И говорих с тях. И знаеш ли какво? През тези четиринайсет месеца с Йехуда станахме приятели. Ние, които цял живот сме се борили един срещу друг. Добри приятели.
Халифа си допуши цигарата и метна фаса в тъмнината. Огънчето описа ярка дъга и постепенно изгасна в мрака.
— Заради Бен Рои. Да беше някой друг… но този Бен Рои… той е опасен. Виждам го в очите му. Виждам всичко. Просто не мога да работя с него.
Марсуди пъхна ръце в джобовете на панталона си.
— Женен ли си, инспекторе?
