заплашителен, издълбан в основата на висока отвесна сива скача. Но сега, точно над стряхата на входа забеляза грубовати букви, издълбани право в камъка, толкова бледи, че на диапозитива изобщо не си личаха. Наведе се и примижа, за да ги разчете.
— „Gluck Auf“ — прочете, затруднявайки се с произношението.
— Означава „късмет“ — обясни Сария. — На немски. Говорих с посолството им.
— И те идентифицираха гробницата само по това?
— Мината — поправи го Халифа. — Не, не я идентифицираха. Това очевидно е някакво обичайно миньорско пожелание. Из цяла Германия.
— Е, и?
— И ей така, за да съм сигурен, накарах момчетата от лабораторията да се съсредоточат върху цялата горна част на прохода и пак да увеличат картината, ама наистина да я увеличат, и… — Той вдигна следващата снимка. — Да забелязваш нещо?
Халифа огледа фотографията. Изглеждаше съвсем същата като първата, с изключение на нещо като дребна бяла издутина в горния десен ъгъл, точно под
— Какво е това?
— Браво — ухили се Сария. — Ще стане детектив от теб.
Подаде му третата и последна фотография, много зърнеста, на съвсем малък отрязък от стряхата, с думата „AUF“ и точно под нея, размазано, но четливо, изписано с бяла боя на скалата, на площ не по-голяма от монета, обозначение SW16.
— Отначало реших, че някой просто е драскал по камъка. Но все пак го изпратих на посолството, ей така, ако случайно означава нещо. Те се свързали с някакви минни специалисти в Германия и тази сутрин ми се обадиха. Оказва се, че всъщност…
— Е част от система за номерация.
— Точно така. Използвана в някакъв град на име — той направи справка с изписания с бележки лист — Берхтесгаден. За идентификация на стари солни мини. Точно тази солна мина се нарича — той погледна отново листа — „Берг-Улмеверк“. Изоставена е от края на деветнайсети век. Даже ми пратиха по факса карта и някакви глупости за историята й. Страшно са организирани тези германци.
Разрови отново картонената папка, извади листата от факса и ги подаде на Халифа, който седна на ръба на бюрото му. Имаше няколко страници на немски — безполезни, тъй като не знаеше езика, — карта и снимка на планина. Не беше сигурен, но равното й скалисто подножие смътно напомняше маслената картина в хола на Хот. Гърдите му се стегнаха и усети прилив на адреналин.
— Този град, Бердер-не-знам-какво-си. Къде точно се намира?
— Берхтесгаден — поправи го заместникът му. — В Южна Германия. Близо до границата с Австрия.
След съвсем кратка пауза Халифа скочи и се затича към кабинета си. Атласът продължаваше да стои отворен на бюрото му. Той го грабна и очите му трескаво зашариха по страницата. Отне му точно пет секунди да намери каквото търсеше. Берхтесгаден. На по-малко от двайсет километра от Залцбург, където беше и най-близкото летище. Грабна телефона и набра пет цифри.
— Сър? Халифа е. Налага се да ви поискам разходи за пътни.
Писклив сърдит звук.
— Боя се, че малко повече, сър. — Прехапа устни. — До Австрия.
Звукът от другата страна се усили многократно.
Летище „Бен Гурион“
Докато си вземат паспортите, изминат шейсетте километра до летището и си проправят път до терминала за заминаващи, пътниците от техният полет до Виена вече се качваха на борда. Бен Рои си показа полицейската карта, за да минат бързо през първоначалните проверки за безопасност — първият и последен път, когато Лейла не бе подложена на обстоен и безкраен разпит, — и отидоха право пред гишето за чекиране. Минаването през втората проверка, на входа на чакалнята, се оказа по-трудно, защото един от полицаите на смяна настоя да отведе Лейла и да я претърси щателно, въпреки настояването на Бен Рои, че тя е под негова опека и не представлява заплаха. Когато най-после я пуснаха, по високоговорителите звучеше последното повикване за полета им.
— Гхабее! — нетърпеливо изсъска Лейла, докато й подаваха изцяло изсипания, преровен и натъпкан как да е сак. — Идиот!
Преметна го през рамо и пое след Бен Рои, който вече крачеше към портала. В този момент зърна скрит зад една колона, точно зад гишетата за паспортен контрол висок мускулест мъж, който гледаше право към нея. Погледите им се срещнаха за секунда, след което мъжът отстъпи назад и изчезна.
След като излезе отвън, Ави Щайнер отиде на паркинга и се настани на задната седалка на едно волво.
— Качиха се.
Хар Цион кимна, наведе се и тупна шофьора по рамото. Колата потегли от паркинга и се насочи към един охраняван портал в края на терминала, мина покрай няколко карго стоянки и спря пред хангар, пред чиито отворени врати беше изкарана черна „Чесна Ситейшън“. Четирима други мъже — високи, мускулести, с безизразни лица — вече ги чакаха до стълбичката. Всичките носеха на главите си черни ярмулки и държаха в ръце сакове. Хар Цион и Щайнер излязоха от колата и след безмълвно потвърждение, че всички са налице, шестимата изчезнаха във вътрешността на самолета, вратата му се затвори зад тях и двигателите заработиха.
Египет
Халифа вече беше изпуснал единствения за деня директен полет от Египет до Австрия, затова се наложи да вземе някакъв обиколен маршрут с прекачване до Залцбург през някоя друга европейска столица. След почти цял час телефонни разговори най-доброто, което намери, беше някакво мъчително пътуване през Рим и Инсбрук, което щеше да го откара на местоназначението му след полунощ. Дотогава Бен Рои със сигурност щеше да е стигнал до мината, да е направил каквото щеше да прави там, и да си е тръгнал. Вече почваше да си мисли, че просто си губи времето и че няма начин да догони израелеца, когато с последното обаждане най-после попадна на нужния му полет: туристически чартър от Луксор директно до Мюнхен, излитащ в 13:15. Мюнхен беше само на 130 километра от Берхтесгаден и въпреки че не беше идеалното решение, беше най-доброто при тези обстоятелства.
Едва успя да звънне на Зейнаб и да й каже, че отива на кратка командировка — „Нищо особено, утре по това време ще съм се прибрал“, — след което изхвърча към летището. Толкова бързо стана всичко, че едва на борда на самолета, докато той рулираше за излитане, му хрумна, че за пръв път през целия си живот ще излезе от родния си Египет.
Залцбург
Кацнаха във Виена в 15:30, а в Залцбург един час по-късно. Взеха колата под наем и поеха с пълна скорост по магистралата. Бен Рои шофираше, а Лейла четеше картата. Баварските Алпи надвисваха над главите им като порутени назъбени парапети на крепостни бойници, стръмни гористи склонове изскачаха непрекъснато и от двете страни. В подножието им нямаше сняг, но нагоре, там, където брезите, ясените, брястовете и хвойната отстъпваха на гъсталаците от смърчове и ели, всичко беше бяло, и макар да не казаха нищо, и двамата гледаха нагоре с все по-нарастващо безпокойство, че след като са дошли чак тук, крайната им цел може да се окаже недостъпна. Но на този етап не можеха да направят нищо и затова пътуваха в мълчание. След десетина километра слязоха от магистралата и поеха по някакво пълно със завои първокласно шосе директно за Берхтесгаден. От дясната им страна се виеше пенлива река, а мокрият асфалт се изнизваше като размотана магнитна лента.
Лейла забеляза, че Бен Рои непрекъснато поглежда в огледалото за обратно виждане, въпреки че по шосето нямаше нито една друга кола.
