масивни срутени скали на мястото, където таванът беше пропаднал.
— Мамка му! — повтори Бен Рои.
Берхтесгаден
Халифа стигна до Берхтесгаден от север, по пътя от Бад Райхенхал. В купето на колата вече не се дишаше от цигарен дим, пепелникът преливаше от фасове. Спря пред гарата в града, за да се консултира с картата си, и пое отново, хвърляйки бърз озадачен поглед към крачещите от отсрещната страна на улицата неколцина мъже по кожени шорти — Господи, в това време! — след което сви по моста над река Берхтесгаден Ахе и излезе от града нагоре към планината.
Според картата, която германците бяха пратили по факса на Сария, до мината „Берг-Улмеверк“ се стигаше по някаква пътека от туристически маршрут нагоре от Росфелд-Хохен-Рингщрасе, пътя, по който караше в момента. Но къде точно почваше тази пътека, беше ли изобщо отбелязана по някакъв начин, не ставаше ясно нито от изпратената по факса карта, нито от тази, която си беше купил на летището, и колкото по-нависоко се качваше и колкото по-дълбок ставаше снегът и по-гъсти боровите гори, толкова повече го обземаше тревога, че ако не се натъкне на голяма табела с надпис „ЗА МИНАТА — ОТТУК“, изобщо няма да намери проклетото място.
Всъщност, тъкмо започваше да се чуди дали да не се върне до най-близкото село и да потърси подробна информация, когато излезе от поредния завой в най-високата точка от пътя и фаровете му осветиха някаква порутена каменна постройка насред поляна вляво от шосето. Пред нея беше паркирана кола и следи от стъпки в снега водеха нагоре през гората. Бен Рои. Нямаше кой друг да е. Спря, изгаси двигателя и излезе навън.
Ако долу в ниското му се беше сторило студено, то онзи студ не беше нищо в сравнение със смразяващата ледена атмосфера, която го обгръщаше сега. Суровият планински въздух сякаш разкъсваше дрехите му и го караше да се чувства гол насред огромен хладилник. За миг студът буквално му изкара въздуха, все едно някой го беше ударил в корема, и дори когато се възстанови достатъчно, за да пъхне в устата си цигара и да я запали, зъбите му продължаваха да тракат толкова силно, че му беше трудно дори да дърпа тютюневия дим.
Заподскача на място, за да се постопли, след което отвори вратата на фолксвагена и напъха в джобовете на сакото си всичките книжа, които намери вътре — карти, документи за наема на колата, даже сервизната й книжка, — затръшна вратата, заключи я и пое през гората. Обувките му скърцаха в снега, боровете надвисваха над главата му като стени на огромна пещера.
Успяха да махнат няколко от по-малките камъни от върха на купчината под срутения таван с отчаяната надежда, че срутването може да е частично и че някак ще успеят да преминат в галерията отзад. Никакъв шанс. Зад по-малките камъни имаше по-големи, много по-големи, цели скални плочи. И на десет души с подходяща техника щеше да им е трудно да ги поместят. А те бяха само двама и не разполагаха с нищо друго, освен с голите си ръце. Беше загубена работа. Трудиха се още половин час, подпрели фенерите си на някаква стара тенекиена кофа на пода, след което се отказаха.
— Губим си времето — задъхано каза Лейла, цялата изпотена въпреки студа. — Няма как да минем оттатък. Няма.
Бен Рои не каза нищо, само се облегна на стената и задиша тежко. След това измърмори: „Мамка му!“, взе единия фенер и пое обратно към сивкавия правоъгълник на изхода от мината. Лейла постоя още малко, после взе втория фенер. В този момент лъчът му мина по пода и освети нещо като едва различим улей в камъка под краката й, не по-широк от няколко сантиметра и почти невидим под камънаците и пръстта, с които беше покрит подът. Насочи лъча надолу, намръщи се, след което клекна, хвана фенера с една ръка, а с другата започна да разчиства земята. Улеят се открои ясно, появиха се още улеи. Заразчиства по-усилено. Линиите явно бяха на успоредни двойки, едната по коридора от входа до срутването, другата правеше завой от мястото, където беше клекнала, и свършваше право в стената между две дървени подпори.
— Я ела да видиш това — извика, все още ровейки прахоляка.
Бен Рои вече беше стигнал до изхода. Спря и се обърна.
— Тук е имало релси — каза тя. — На пода. Влизали са в мината. Но има едно разклонение встрани.
Израелецът се поколеба, но се върна в шахтата, стигна до мястото, където беше коленичила, и лъчът на фенера му се присъедини към нейния, за да освети успоредните канали, отклоняващи се от основната ос на тунела. Огледа ги, след което се отдръпна и освети мястото в стената, където улеите изчезваха. Лейла направи същото. При по-близък оглед, въпреки че беше зацапана и неравна, точно там скалата очевидно не беше толкова плътна, колкото в останалата част от галерията, а и беше малко по-различна на вид. Бен Рои се приближи, прокара ръка по повърхността и я удари с юмрук.
— Това е бетон! — изсъска. — Тук е имало отвор. Някой го е преградил, за да изглежда като останалата част от тунела.
— Мислиш, че?…
Той не отговори, само удари още веднъж, този път по-силно. Лейла не беше сигурна, но й се стори, че долови слаб звук, като от кухина. На пода наблизо имаше някаква стара кирка без дръжка. Тя я взе и удари стената. Същият кух звук, но по-силен. Спогледаха се, Бен Рои грабна кирката, подаде й фенера си и започна да удря с инструмента. Един удар, два, три и в стената се появи пукнатина. Бен Рои хвана кирката по-удобно, отдръпна се, за да има замах, и поднови атаката. Пукнатината се разшири, удължи, от нея тръгнаха други, по-малки, като спици на колело, кухият звук с всеки удар ставаше все по-отчетлив, докато накрая голямо парче бетон се откърти и падна на пода, за да открие стена от плочи сгурия отзад. На нея с бяла боя бяха изписани думите MEIN EHRE…
— Heisst Treue — шепнешком довърши Лейла фразата, чиято останала част все още беше скрита зад бетонната замазка. Погледна към Бен Рои. — Девизът на СС.
— Ах ти, Хот, подло копеле такова — измърмори Бен Рои. — Подло нацистко копеле.
Той удари плочите, за да провери колко са здрави, след което хвана кирката и започна да чегърта около една от тях. Парчета от цимента, с който бяха скрепени, се посипаха по пода. Падаше лесно, само с по едно забиване на кирката и след не повече от минута първата плоча се отдели от останалите. Бен Рои остави кирката и ритна стената. Блокът се размърда, но остана на мястото си. Ритна го отново с всичка сила и този път плочата отлетя назад и изчезна със силен грохот, като изхвърчала тапа от шампанско. В стената се очерта тъмна правоъгълна кухина. Бен Рои взе фенера от Лейла, наведе се напред и го пъхна в дупката.
— Ой вей!
— Какво има?
— Ой вей!
— Какво?
Бен Рои се отдръпна и й отстъпи мястото си. Тя вдигна своя фенер, долепи лице до кухината и надникна от другата страна. Дъхът й се кълбеше и разсейваше в лъча на фенера. Видя друг тунел, по тесен от основния, под прав ъгъл спрямо него. Покрай стените му, осветявани за кратко и отново потъващи в мрака от движещия се лъч на фенера се виждаха десетки и десетки сандъци и кутии, някои метални, други дървени, някои малки, други големи, повечето, поне доколкото виждаше, подпечатани със свастика и емблемата с двойната светкавица на СС.
— Всемогъщи Боже — прошепна.
Гледа още половин минута зашеметена, след което изведнъж й стана неловко, че е с гръб към Бен Рои, и отново се обърна. Израелецът беше застанал точно зад нея, сграбчил ръждясало желязно длето, което сигурно беше намерил, докато тя беше надничала през отвора. Напрегна се, защото за миг си помисли, че ще я нападне. Но той просто й подаде длетото, наведе се и вдигна кирката, която беше оставил на пода.
— Дай да я съборим — каза.
За по-малко от пет минути разшириха отвора дотолкова, че да успеят да се промъкнат. Бен Рои влезе пръв в тунела отвъд. Шумът от неравномерното им дишане изпълваше цялата шахта, все едно се намираха в
