гигантски каменен бял дроб.
Насочиха фенерите си напред в безуспешен опит да разберат докъде стига коридорът, след което отидоха до най-близкия сандък и клекнаха пред него. Беше квадратен, метален, с капак на панти и черна рисунка на череп с кръстосани кости.
— Чара! — изръмжа Бен Рои. — Гадост!
В сандъка, увити в намаслена хартия, като пити сирене лежаха трийсетина блока пластичен експлозив. Погледаха ги известно време изнервено, след което преминаха към следващата кутия, дървена, продълговата. Върху капака й имаше лост с кози крак. Бен Рои го грабна, насили заключения капак, отвори го, махна пласта слама и пред очите му се разкри купчина лъскави карабини „Маузер“. Отделението в дъното на кутията беше претъпкано с пълни патронници.
— Цял арсенал — промълви Лейла. — Шибан арсенал.
Взеха една карабина и я огледаха — изглеждаше в идеално състояние, незасегната от шейсетте години престой в мината — оставиха я и продължиха навътре в тунела, като спираха да отворят някоя друга кутия или сандък. В повечето имаше оръжия и всякакви средства за унищожение. Но имаше и други неща. Една от кутиите беше натъпкана със стотици ордени „Железен кръст“, друга със спретнато подредени пачки банкноти, трета с прашни бутилки вино. Върху малък плосък сандък, подпрян на стената на двайсет метра от началото на тунела, беше прикрепена табелка, върху която на ръка беше написано: „1 Вермеер, 1 Брьогел, 2 Рембранд“.
В цялата тази зашеметяваща колекция обаче не откриваха и следа от Менората, затова продължиха напред, все по-навътре и навътре в планината, докато след около петдесетина метра тунелът сякаш се разшири и се изпълни с мрак, по-плътен дори от този, в който бяха вървели досега. Зашариха насам и натам с лъчите на фенерите си, опитаха се да разберат какво става и продължиха. След още двайсет метра стените на тунела внезапно изчезнаха и двамата се озоваха върху широка равна тераса, след която нямаше нищо.
— Това е пещера — каза Лейла, незнайно защо шепнешком.
Стигнаха до ръба на терасата, където откриха някаква примитивна елеваторна система, с която се стигаше до пода на пещерата отдолу — проста дървена платформа с парапети от двете страни, придвижваща се по монтираните в отвесната скала две вертикални релси. Опипаха я с крака, предпазливо, за да са сигурни, че дървото не е изгнило, стъпиха върху нея и насочиха фенерите си в празното пространство.
Всеобхватният мрак не позволяваше да се определят размерите на пещерата. Но когато лъчите едва докоснаха тавана и изобщо не достигнаха до отсрещната стена, стана ясно, че пещерата е голяма. Много голяма. Отдолу — на десет, петнайсет метра под краката им — се виждаха още сандъци. Много повече сандъци.
— Колко още има от тия шибани неща? — измърмори Бен Рои.
Огледаха с фенерите още може би минута, опитаха се да си съставят представа за пещерата, след което се заеха да търсят начин да пуснат елеватора. Към единия парапет беше прикрепена кутия за управление с ръчка, от която излизаше електрически кабел. Бен Рои дръпна ръчката. Нищо.
— Няма ток — каза.
Остави лоста, който продължаваше да стиска, наведе се през парапета и насочи фенера надолу, за да открие източника на електричество. По пода на пещерата се виеха други кабели, някои минаваха покрай сандъците, а един, най-дебелият — се издигаше по повърхността на скалата в близост до елеватора. Бен Рои го проследи с лъча на фенера до ръба на терасата, през каменния балкон и през ниския проход на няколко метра вляво от входа на тунела. Отидоха дотам и се вмъкнаха в ниското издълбано в скалата помещение, където кабелът влизаше в голям генератор, от който като изсъхнала ръка стърчеше ръждясала манивела.
— И мислиш, че още работи ли? — попита Лейла. — След всичките тези години?
— Има само един начин да проверим — промърмори Бен Рои и й подаде фенера си.
Хвана манивелата с две ръце и с усилие я завъртя на половин оборот. Нищо. Опита отново. Пак нищо. Изпъна рамене, клекна за по-добра опора и завъртя отново. Генераторът изхърка слабо и корпусът му потрепери.
— Хайде — изсъска Лейла.
Бен Рои отново завъртя манивелата и отново, и отново, и с всяко завъртане хъркането ставаше все по- силно и по-продължително, докато накрая на деветия опит машината изведнъж изрева и ярка, шокираща експлозия от светлина изпълни пещерата. Побързаха да се върнат на терасата.
— О, мамка му! — ахна Лейла.
Както вече бяха предположили, намираха се на естествен балкон в единия край на огромна като хангар пещера, трийсет метра висока, четирийсет широка и дълга седемдесет, със стени и таван от неравни оранжеви и сиви скали. Но не самата пещера ги изуми, а съдържанието й, защото ако в тунела имаше десетки кутии и сандъци, тук — озарени от ледената светлина на осем гигантски живачни лампи — кутиите и сандъците бяха стотици, редове след редове, колони след колони, купчини след купчини, подредени в стройни блокове, отделени с мрежа от проходи, самите те задръстени с какви ли не предмети и боклуци — статуи, карабини, картини, варели с машинно масло, даже и два стари мотоциклета. В дъното, покрило почти цялата стена, висеше огромно знаме — червено, бяло и черно със свастика в средата.
— О, мамка му! — повтори Лейла.
Качиха се на платформата, зад гърбовете им генераторът боботеше и ръмжеше. Ръцете им обаче стискаха здраво вече излишните фенери.
— Никога няма да я намерим — измърмори Лейла. — Невъзможно е. Ще ни отнеме дни, седмици.
Бен Рои не каза нищо, само продължи да оглежда пещерата. След десет секунди вдигна фенера си и посочи.
— Няма да ни отнеме седмици.
Отдолу по цялата дължина на пещерата, от елеватора до дъното минаваше широк централен проход, единствената що-годе празна част от пода. В дъното му, точно под нацисткото знаме, като че ли нарочно отделен настрана, стоеше един-единствен квадратен сандък, висок приблизително човешки ръст.
— Ето я — каза той.
— Да — прошепна Лейла. — Да.
Бен Рои вдигна лоста от пода на терасата и дръпна ръчката на елеватора. Чу се шумно прещракване, дървената платформа се разтресе и бавно и неравномерно, с ужасяващо скърцане започна да се спуска надолу. Спря на сантиметри от пода на пещерата. Слязоха и закрачиха по централния проход. Стъпките им по камъка бяха безшумни, купищата сандъци се извисяваха като стени от двете им страни, пещерата изглеждаше още по-огромна и внушителна тук долу. На половината път ръмженето на генератора изведнъж затихна и за няколко секунди всичко изгасна, преди моторът отново да оживее и пещерата отново да се облее в ледена светлина. Спряха, изчакаха да видят дали ще се случи отново, след което продължиха да вървят. Нацисткото знаме се издигаше пред тях още по-огромно, разстоянието до сандъка намаляваше, докато накрая стигнаха на два метра от него, задъхани и облени в пот. Бен Рои подаде лоста на Лейла.
— Път на дамите.
Тя се поколеба, защото забеляза колко се бяха разширили зениците му. Внезапно разбра, че каквото и да беше замислял през последните дни, развръзката наближаваше. Взе лоста, остави фенера си и пристъпи към сандъка.
— Моментът на истината — заяви и се насили да се усмихне.
— О, да — прошепна Бен Рои.
Задният ляв ъгъл на сандъка беше повреден, дървото беше нацепено и наранено. Лейла заобиколи сандъка, пъхна лоста в дупката и насили капака. Беше добре закован и й струваше доста усилия.
— Галия — каза Бен Рои.
— Моля?
— Казваше се Галия.
Тя напъха лоста малко по-навътре и го налегна с цялата си тежест.
— Кой се е казвал така?
— В моя хол. Снимката. На жената. Попита ме коя е тя. Казваше се Галия.
