изобщо никой не му се бе обаждал. Сега му се искаше или да бе взел и другия елемент на устройството, или да не носеше нищо. Но той беше пенсиониран, отдавна беше изгубил значение. Не би могло наистина да е нещо важно…
… Той прекосяваше оранжева равнина под жълто небе, в което пламтеше огромно бяло слънце. Приближаваше се към оранжева пирамидална структура, покрита с паяжина от съвсем тесни пукнатини. Стигна близо до нея, спря и бързо настрои енергийния излъчвател. После започна да чака, като от време на време се преместваше да види как работи другата машина, която непрекъснато регистрираше увеличаването на пукнатините. Времето не означаваше почти нищо за него. Слънцето се движеше мудно. Внезапно една от назъбените линии рязко се разшири и структурата се разтвори. От нея изведнъж се изправи създание с широки рамене, покрито с къси розови косми. Най-отгоре, върху подобна на луковица издатина, имаше груб, обрамчен с четина отвор под заслепяваща червена ивица копчета като скъпоценни камъни, който то, докато се олюляваше, бе обърнало право към него. Той задейства енергийния излъчвател и върху създанието падна блестяща мрежа. То се бори с нея, но не успя да се освободи. Движенията му започнаха сякаш да следват такта на тихо думкане на барабан, което можеше да бъде и биенето на собственото му сърце. В този момент целият свят се сгромоляса и пропадна. И той, по-младата същност на собственото му „аз“, тичаше, тичаше на изток под синьо небе, покрай лобода и пелин, туфи висока трева и чамиза; овцете почти не го забелязваха освен една, която изведнъж се надигна, приела всички цветове на зората, олюляваща се… После всичко бе отнесено от тъмните течения към местата, където живеят сънищата, когато не ги използваме…
Птичи песни и предутринно забавяне на функциите на организма: беше захвърлен в плитчините на съня в свят, където времето виси прегънато на ръба на светлината. Замръзнало. Неговото пробуждащо се съзнание бавно се движеше по предсловесните пейзажи от мисли, които бе изоставил много отдавна. Или може би вчера?
Когато се събуди, знаеше, че обаждането е важно. Приготви си закуска и заличи всички следи от бивака си, преди слънцето да е изгряло. Койотът не се виждаше никъде. Тръгна. Имаше много време, прекалено много, за да вникне достатъчно в смисъла на поличбата. С чувствата му обаче не беше така. На моменти насочваше вниманието си към тях, но рядко ги анализираше подробно.
Докато бродеше в утрото, размишляваше за своя свят, станал отново малък както в началото, макар това да бе относително, съпоставено с всички останали светове, където бе пътешествал. Сега се движеше в подножието на планинската верига Каризо в Динета, земята на навахите, която се простираше на повече от шейсет и пет хиляди квадратни километра; голяма част от нея все още заета от пасища; над шестстотин и осем хектара девствена природа, оградена от четирите свещени планини — Дебенца на север, Тейлър на юг, Сан Франциско на запад, Бланко на изток. Всяка от тях имаше своите предания и свещени значения. За разлика от много други неща, които бе видял, Динета се бе променяла съвсем бавно и сега, през XXII век, в нея все още можеше да разпознае някогашното място на детството си. Завръщането в тази земя след толкова много години беше като пътуване назад във времето.
И все пак имаше разлики между днешния ден и онзи, тогавашния. Племето му винаги е било малобройно и сега той беше последният му оцелял представител. Макар да е истина, че човек по рождение е член на племето на майка си, в известен смисъл той се ражда и за бащиното си племе. Неговият баща бе таосеньо и почти не поддържаше връзки с пуебло. Висок, мускулест, необикновено способен следотърсач с малко повечко равнинна кръв3, той бе дошъл да живее в Динета, както бе редно, грижеше се за стадата на жена си и окопаваше нейната царевица до деня, когато бе обладан от някакво несвъртащо го на едно място неспокойствие.
И все пак не липсата на връзка с племето беше променила живота му. Един навахо има огромни възможности за лични връзки посредством сложната мрежа на родови взаимоотношения, така че дори всички хора, които бе познавал през младостта си, да бяха мъртви, той можеше лесно да бъде приет на друго място. Ала се бе върнал с жена англосаксонка и не бе потърсил начин да го стори. При тази мисъл за момент почувства остра болка, независимо че от смъртта на Дора бяха минали повече от три години.
Това не беше всичко. Казват, че един отделил се навахо, който живее сам за себе си извън племето, вече не е навахо. Той чувстваше, че в известен смисъл това е истина, макар майка му, баба му и прабаба му да бяха погребани някъде близо до мястото, където живееше сега. Знаеше, че се е променил, променил се е значително през годините, прекарани надалече. Същото се отнасяше и за племето. Земята беше останала почти същата, но хората бяха загубили голяма част от дребните неща, които той помнеше — дребни неща, които, събрани заедно, съставяха огромно цяло. Беше парадоксално, че, от една страна, той принадлежеше към по-ранна епоха в сравнение със съвременниците си, но от друга… Беше вървял под слънца на чужди планети и проследявал странни зверове, достойни за самия Убиец на чудовища. Беше изучил обичаите на
Впусна се в умерен бяг, като си казваше, че го прави, за да прогони проникналия до костите му студ. Тичаше покрай голи скали от гранит и варовик, покрай скатове, покрити с пинии и клек. Мъртви юки с леко заледени листа лежаха на пътя му като угаснали звезди, приковани към земята. Снегът блестеше по далечните планински върхове под съвсем ясно небе. Дори след като вече не му беше студено, той продължи да се движи със същото темпо, изпълнен с някаква радост от физическото усилие.
Денят се движеше бавно. Обаче той не намали крачка, докато не изтече половината от утрото. Тогава спря да похапне набързо на хълм, от който се откриваше огромна гледка към тесен каньон, където овце пасяха суха трева. В далечината се издигаше дим от конусообразен, измазан с пръст хоган, чиято старинна врата бе обърната към него, на изток.
Иззад купчина скали се появи старец с тояга. Навярно там бе почивал, докато наглеждаше овцете. С куцане пое по обиколна пътека, която в крайна сметка го изведе съвсем близо.
— Йа’ат’еех. — възрастният мъж гледаше покрай него.
— Йа’ат’еех.
Покани стареца да сподели храната му и известно време двамата ядяха и мълчаха.
След малко го попита от кое племе е — щеше да бъде неучтиво да поиска да узнае името му — и научи, че принадлежи към народа на Заешката червена вода. Неизменно установяваше, че му е по-лесно да разговаря с по-възрастните, отколкото с по-младите, с хората, които живеят по-далече, отколкото по-близо до големите градове.
След малко старецът го попита към кое племе принадлежи. Когато му каза, старият човек замълча. Не е хубаво да се говори за умрелите.
— Аз съм последният — каза той — искаше да бъде разбран. — Дълго време прекарах надалеч.
— Зная. Известна ми е историята на Звездния следотърсач. — Старецът притисна върха на широкополата си черна шапка, защото ги връхлетя порив на вятъра. Погледна назад към пътя на север.
— Нещо те следи.
Все още усмихнат заради начина, по който старецът го бе назовал, без да произнася името му, той извърна глава и погледна в онази посока. Огромна топка бял трън подскачаше и се търкаляше в подножието на хълма.
— Руски бодил — отбеляза той.
— Не — отвърна старецът. — Нещо по-опасно.
Въпреки годините страхът от
— Не виждам нищо друго — изрече той.
— Ти си отсъствал много години. Минавал ли си по Пътя на врага?
— Не.
— Може би е трябвало.
— Може би. Познаваш ли добър певец на Пътя на врага?
— Аз съм певец.
— Може би заради това скоро пак ще се срещнем.
