Следващата сряда в „Сотбис“, парка Бърнет
к мхрама изплва пространството край водите идолу изяденат земя след огнения поток отисоко гправилно но решно о пясъии сливането всеки с пясъците пясъците пясъците нашият пясъчен часовник отмерва дните рулетката бълва огън и надолу непрекъснато стесняващите тунели на това да бъдеш ние вървим огнен поток част от вечно сънуваните сънища за новите си аз докоснахме мозъка на шамана под наниза огнен поток през разтеглените от вятър дни идолу условията да бъдеш фокусирани в лещите на огнения потоп отново преследваният аз реализиран дъждовномокър налитащ сняг режещ вятър удрящ ден пронизване с нож понесени от огъня са преследваните и преследващите пейзажът изречени сънища изод земята на мозъка през сърцето на звездите към покоя бягащият разцъфващият извечно вечно бягащият към безкрая като устни целуващи всевечния горещ потоктворение на мълнията огнен тотем разделен раздели се с част завинаги и бягай
Мърси Спендър се събуди — усещаше необходимост да пийне чай и желание да посети кучешко надбягване — странно хрумване. Обади се на Фишър и го покани да й прави компания в столовата. После взе душ, облече се, среса косата си и се сети за грим за първи път от далечните дни, когато беше певица.
Фишър се зарови в мислите си, като се чудеше дали не трябва да внесе малко повече изисканост във фокусите си. Откога не беше посещавал художествена галерия? Внимателно проучи изображението си в огледалото. Може би щеше да е по-добре да остави косата си малко по-дълга.
Зад прозореца новият ден се проясняваше, снегът се топеше, падаха капки вода. Фишър затананика някаква мелодия и се сети, че я беше съчинил Айрънбеър. Не беше никак лош този ритъм.
Алекс Мансин реши да се оттегли в манастир, за който бе чул да се говори в Кентъки. Паричният пазар можеше да се оправя и сам, а пък кучетата щеше да храни и наглежда пазачът в кучешкия приют. Горкият нещастник. Тези животинки бяха толкова глупави.
Айрънбеър се извърна и тръгна с рамото напред, за да се провре през тесния, сипеест пролом между почти вертикално издигащите се възвишения. Изминатият път непрекъснато бе усъвършенствал способността му да разчита следите и сега той го правеше може би по-добре, отколкото през онези отдавна забравени дни, които беше прекарал в прохода към Арктическия парк. И когато навлезе в каньона, почувства, че краят на дирята е близо.
Не спря, за да разгледа руините наоколо, а продължи направо към мястото с изгорелите храсти и треви, които подсказваха, че там е имало битка. Когато стигна до там, клекна и остана дълго време неподвижен — изучаваше почвата. Късчета тюркоаз, засъхнала кръв… Каквото и да е станало тук, било е жестоко.
Накрая се изправи и се обърна към руината вляво. Нещо бе пълзяло или е било влачено в тази посока. Отвори мозъка си и внимателно проучи, но не откри нищо.
Смътни образи преминаваха през съзнанието му, докато приближаваше руината. Той беше част от съществото, което мисълта на Сандс създаде тук при изключително символични обстоятелства, бе почувствал прииждането на телекинетичната сила, бе усетил взрива. Но след това събитие идваше празнота. В същия момент бе отнесен, за да продължи вървежа си по следата.
… и тогава го видя, подпрян на стената близо до ъгъла на руината. Най-напред Айрънбеър не можа да разбере дали диша, макар широко отворените очи да гледаха надясно.
Когато се приближи още повече, забеляза пиктограмата, която самият Сингър бе начертал на стената със собствената си кръв. Огромен кръг с две точки вътре, разположени една до друга приблизително на една трета надолу по диаметъра. По-ниско, под тях, имаше извита нагоре дъга.
Отдаден на мига, Айрънбеър поклати глава пред това рядко, силно нещо. И то вероятно щеше да е нетрайно като бизона. Риск, който се поема само веднъж в живота. Но точно сега, точно в този момент, преди Айрънбеър да помръдне и да разруши магията на усещанията, нещото съществуваше. Също като бизона.
