си дадох сметка за размера на жаждата, която ме измъчваше. Въздухът беше сух и из него витаеха най- различни миризми — някои добре познати, други направо екзотични.
Размърдах тяло, за да определя къде и какво ме боли. Нищо страшно. Слабо пулсиране в челната част на главния мозък, което дори не можеше да се нарече главобол. Протегнах се и се почувствах малко по- добре.
Оказа се, че острият предмет, който ме подпира отзад, е бутилка. Потръпнах при спомена за това как се бе озовала там. Купонът, да… Имаше купон…
Седнах. Погледът ми се спря върху чифт обувки. Моите. Обух ги. Станах.
Вода… Зад завесата от мъниста, имаше баня. Да.
Но преди да тръгна в тази посока магарето вдигна глава, облещи се в мен и ме доближи.
— Още си снощен — поясни то, или по-точно тези думи прозвучаха в главата ми. — Иди се измий и пийни малко вода. Но не използвай прозореца на банята за изход — ще си навлечеш някои неприятности. Като приключиш с освежителните процедури, върни се тук — имам да ти кажа някои неща.
— Добре — кимнах, сякаш цял живот бях общувал с магарета и отидох да пусна душа.
Нямаше нищо подозрително в прозореца на банята. Кой ще ме спре, ако се прехвърля на покрива, а оттам да претичам до съседната сграда? Не смятах да го върша, защото имах усещането, че магарето не сгъстява краските излишно.
Прозорецът… Отново си спомних изминалата нощ, изстрелите, натрошеното стъкло. Докато се измъквах на покрива си бях закачил джоба, а след това си ударих рамото. Но въпреки това продължих да се търкалям по покрива, накрая скочих и се затичах снишен…
Час по-късно бях в бара на Вилидж, готов да изпълня втората част от дадените ми инструкции. Не много бързо, защото имах нужда да осмисля случилото се. Първата бира я изпих съвсем бавно.
Леките пориви на вятъра разнасяха по улицата късчета хартия. От време на време падаха самотни снежинки, които се превръщаха в блестящи капки миг преди да докоснат земята. Малко след това ги замени студен дъжд и накрая се спусна пелената на нощната мъгла.
Вятърът свиреше и блъскаше вратите, а аз потреперих зиморничаво, въпреки, че бях с вълнено сако. След като изпих бирата излязох да потърся някой по-топъл бар.
През следващия час смених три бара, като изпивах по една бира във всеки. Пътьом се отбих в едно магазинче и купих бутилка уиски. Време беше да измисля някое подходящо място, където да се натряскам — не ми се щеше да го върша пред публика. И все пак, макар и подсъзнателно, жадувах за весела компания и празнична шумотевица.
Петият бар беше истинско откритие. Три или четири стъпала под нивото на улицата, с добре затоплено и порядъчно задимено помещение, приятен полумрак и достатъчно посетители, които да създадат необходимия шумов фон. Избрах една празна маса до прозореца, свалих си сакото и извадих цигарите. Струваше си да поостана повече.
Това бе заведението, където той ме откри половин час по-късно. Вече бях успял да се поотпусна, чувствах се на топло и уютно място и дори престанах да чувам воя на вятъра, когато някой неочаквано спря до масата, дръпна отсрещния стол и се настани в него.
Дори не вдигнах глава. С периферното си зрение видях, че не е ченге, а все още нямах нужда от друга компания.
Поседяхме така — съвсем неподвижно — около половин минута. След това той положи пред мен три нескриващи нищо фотографии — две брюнетки и една блондинка.
— Не би ли искал да се стоплиш с някоя от тези в подобна нощ? — чух глас, който познавах от дълги години и погледът ми подскочи с четирийсет и пет градуса нагоре.
— Доктор Мериме! — възкликнах аз.
— Шшшт! Преструвай се, че разглеждаш снимките.
Познатият захабен шлифер, копринена кърпа и барета… дългото цигаре… Удивителни очи зад неизменните очила, създаващи илюзията, че надничаш в аквариум. Колко години бяха изминали?
— Какво търсите на подобно място?
— Събирам материал за книгата си, естествено. По дяволите, Фред! Казах ти да гледаш снимките! Направи се, че те интересуват. Играй. Имаш проблеми.
Загледах се отново в снимките.
— Какви проблеми? — попитах след малко.
— Някакъв тип те следи.
— Къде е сега?
— От другата страна на улицата. Скри се в един вход.
— Как изглежда?
— Не видях точно. Топло облечен. С дебел шлифер. Среден на ръст. Нахлупена шапка. Изглежда здравеняк.
Аз се засмях.
— Може да е всеки. Откъде знаете, че ме следи?
— Забелязах те преди час — и преди няколко бара. В оня, полупразния. Тъкмо понечих да ти се обадя и си тръгна. Викнах ти, но не ме чу. Докато платя, вече пресичаше улицата. Тръгнах след теб и тогава видях тоя тип да излиза от един вход. В началото го помислих за случаен минувач, но ти се мотаеше безцелно, а той все те следваше. После, като стигна следващия бар, той отново се притаи наблизо. Пъхна се в един вход, запали цигара и се закашля. Не откъсваше поглед от бара. Продължих до ъгъла, където има телефонна будка, скрих се вътре и започнах да го следя. Така посетихме околностите на още два бара, докато се убедя със сигурност, че именно ти го интересуваш. Дойдох да те предупредя.
— За което съм ви благодарен.
— Съдейки по това колко невъзмутимо приемаш информацията, имам усещането, че не ти съобщавам нещо ново.
— Правилно.
— Това означава ли, че мога да ти бъда от полза?
— Не, що се касае конкретно до главобола. Виж, относно неговите причини…
— Ако те измъкна оттук без той да забележи?
— Именно това имах предвид.
Той махна с превързаната си ръка.
— Лесна работа. Отпусни се и се наслаждавай на обстановката. Пийни си. Другото остави на мен. А, не забравяй да разгледаш снимките.
— Защо?
— А защо не?
— Какво е станало с ръката ви?
— Порязах се с нож. Успяха ли най-сетне да те дипломират?
— Не. Но работят по въпроса.
До масата приближи келнер, остави питието, прибра парите, хвърли един поглед на снимките, вдигна глава и ми намигна. След това закрета към бара.
— Мислех, че съм те притиснал в ъгъла, когато записа история — подхвърли той, след като отпи от чашата и облиза устни. — Какво стана след това?
— Избягах в археологията.
— Хитро. Имаше твърде много публикации по антропология и древна история, за да се задържиш още дълго.
— Зная. Трябваше ми убежище, колкото да избутам втория семестър. През есента въведоха нов курс — по геология. Отделих му половин година. След това изникнаха други възможности.
Той поклати глава.
— Изключение от абсурда — бе всичко, което каза.
— Нещо от тоя род.
Мериме се покашля притеснено.
— Всъщност до колко сериозно е положението, в което се намираш?
— Честно казано — много сериозно. Но все пак се опирам главно на предположения.
