::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
РАЗБРАХ ТЕ :::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:: ЩЕ ИЗПЪЛНИЛ ЛИ МОЛБАТА МИ ?::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::: ЗАЩО НЕ ? ::::::::::::::::::::::::::::::::::::
::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:: ТОВА СЪГЛАСИЕ ЛИ Е ? ::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
:: ДОБРЕ. ЗАПИСВАМ, ДОБРЕ ::::::::::::::::::::::::::::::::::::::::
ПОТВЪРЖДЕНИЕ. В МЕН Е ПРОГРАМИРАНО ЛЮБОПИТСТВО :::::::::::::::::::
:: МНОГО ДОБРЕ. ТОГАВА ДОСКООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО
ОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО
ОООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО
Валеше дъжд — еднакъв за достойните и недостойните, също както сияеше слънцето. Когато се промъквах през прозореца то блестеше в очите ми. Навярно принадлежа към достойните — или просто имам късмет — защото не само че нямах махмурлук, но и се чувствах чудесно. Полежах известно време, заслушан в кънтящото в съседната стая хъркане на Хал. Най-сетне взех да осъзнавам кой съм и къде се намирам, станах, отидох в кухнята, поставих кафеника на котлона и влязох в банята да взема освежаващ душ.
Дали от комбинацията на никотин и кофеин, или от покачването на кръвната захар, но докато седях и събирах късче по късче спомените си от изминалата нощ, нещо прониза черния мехур в мен. Между глътка кафе и поредното дръпване на цигарата постепенно изплува онова, което бях преживял — далеч по-ясно и отчетливо от филм на ужасите на голям екран.
След като веднъж бях решил да приемам за естествени дори най-необяснимите събития, не ми оставаше нищо друго, освен да ограничавам размишленията си в рамките на позитивната реакция. Така или иначе, беше ми омръзнало всичко наоколо да се случва, без да проявявам ни най-малка инициатива. Ето защо сгънах одеялото и го положих до изрядно опънатата възглавница. Приключих с кафето, откъснах парченце хартия и надрасках следната бележка:
Излязох навън и се насочих към близката автобусна спирка. Чакаше ме доста път. Реших да огледам изложбата с машината на Рьониус по-късно през деня и да преценя възможностите за частна визита.
Така и направих.
Voila! Линкълн отново гледаше надясно и всичко останало си беше съвсем на място — така поне ми се струваше. Пъхнах монетата в джоба и започнах да се катеря по въжето.
Неочаквано в ушите ми зазвучаха медни камбанки, на които опънатите ми нерви реагираха с писък, а ръцете ми се превърнаха в тесто. Свободният край на въжето се люлееше като побеснял. Може би беше докоснал някой датчик, или се бе озовал в полезрението на камерата.
Само секунда по-късно чух вик:
— Горе ръцете!
Какво да се прави, подобни думи ти идват наум далеч по-лесно, отколкото изречения от типа на: „Спри да се катериш и слез долу, без да допираш машината!“
Вдигнах ги, но с малко по-различна цел.
Докато изкрещи, че ще стреля, вече се държах за напречната греда, прехвърлих се през нея, пъхнах крака в миниатюрното прозорче, изтърколих се на покрива и си отдъхнах, уверен, че разполагам с преднина поне от няколко минути до пристигането на потерята. Което значеше, че всички шансове са на моя страна.
Напрегнах и отпуснах мишци.
— Ще стрелям! — долетя повторния вик, този път точно под мен.
Разнесе се изстрел и въздухът се изпълни с микроскопични парчета стъкло.
Глава 6
Бликащият от античните тръби звук бе този, който ме придружаваше през разделителната линия до онова място, където личността се стряска от самата себе си. Исках да ударя спирачки и да поема назад, но отоплителната система не ми позволяваше. Затворил очи, аз се вкопчих с всички сили в краткотрайния миг на щастие, преди да се върне съзнанието. И тогава почувствах, че съм жаден. А също и че нещо твърдо ме подпира в гърба.
Кръгът на възприятията продължаваше неумолимо да се разширява, периферията се менеше постоянно, но центърът оставаше непоклатим. Отворих очи.
Мда…
Лежах върху матрак на пода в ъгъла на стая, в която цареше пълен безпорядък. Наоколо се въргаляха празни бутилки, смачкани фасове и атрибути от женско и мъжко облекло, скъсани плакати, чиито останки висяха жално по стените. Нанизани на конци мъниста закриваха отвора на вратата вдясно от мен и мъничките топчета отразяваха утринната светлина, проникваща през прозореца срещу тях. Златни прашинки танцуваха в лъчите й, пришпорвани от вятъра, който вдигаше с опашката си хрупащото от саксията магаре в другия ъгъл на стаята. Рижава котка клечеше на перваза и ме фиксираше с немигащите си жълти очи — впрочем, това занимание скоро й омръзна и тя взе да придрямва.
Някъде зад и под прозореца се носеше приглушен тътен от улично движение. Между полюшващите се мъниста виждах покрива на тухлена сграда, която стърчеше отвъд улицата. Преглътнах мъчително и отново
