— Нищо особено. Хората ме питат за теб, но не казват нищо.
— Хората? Кои по-точно?
— Ами… курсовият ти ръководител, Денис Уексрот…
— Той пък какво иска?
— Интересуваше се от твоя индивидуален проект в Австралия.
— Бъди по-конкретен.
— Питаше къде си. Вълнуваше го точното място на разкопките.
— Ти какво му каза?
— Че не зная, което си беше самата истина. Говорихме по телефона. Малко след това намина да ме посети и си водеше компания — някакъв тип на име Надлер. Показа ми удостоверение, че е от Държавния департамент. Искал да сподели с мен опасенията си за възможността да си забъркан в кражбата на особено ценен предмет, от което можел да избухне международен скандал.
Промърморих нещо нецензурно.
— Да, и аз си помислих същото — каза Хал. — Настояваха да изстискам от паметта си всичко, което би могло да уточни местонахождението ти. Много ми се искаше да ги пратя за зелен хайвер — например в Тасмания. Но да ти призная, ме беше страх. Не знаех какво може да се очаква от тях. Затова държах на тезата, че не сме се виждали преди твоето заминаване.
— Това добре. Всъщност кога се случи?
— Около седмица след като замина. Тъкмо бях получил картичката ти от Токио.
— Аха. И това ли е всичко?
— Не, за Бога. Това беше само началото.
Гаврътнах още една солидна глътка.
— Надлер цъфна отново на следващия ден — да ме питал дали не съм си спомнил още нещо. Вече ми бе дал телефонния си номер, на който да го търся, ако се обадиш отнякъде. Бях малко ядосан и го отрязах. Тая сутрин пак се появи и ми изнесе цяла лекция за това, че ако им сътруднича само мога да ти помогна и тъй нататък. Някой ги беше осведомил за шума около твоето изкачване на Сиднийската опера, но ти вече беше духнал към пустинята. Какво е историята с тая опера?
— По-късно ще ти разкажа. Продължавай. Или свърши?
— Ами. Пак се ядосах и му креснах да се маха. Обаче имаше и други. Поне половин дузина непознати ми звъняха, настоявайки, че трябва да ги свържа с теб и че било въпрос на живот и смърт. Никой от тях не пожела да ми каже причината, нито каза нещо за себе си, за да изясним с кого си имаме работа.
— Да изясним? Не си се опитвал да ги издирваш, нали?
— Не аз. Детективът.
— Какъв детектив?
— Вече стигам и до него. През последните две седмици три пъти проникваха в квартирата ми — все когато няма никой. Естествено, че се обадих в полицията. Самият аз не ги свързвах с телефонните разговори, но след третия случай детективът ме помоли да му разкажа за всички необичайни неща, които са ми се случили напоследък. Едва тогава си спомних за подозрителните типове, които непрекъснато звънят и питат къде е моят приятел. Някои от тях ми бяха оставили телефонни номера и детективът се зае да ги провери. Оказа се, че са на разни кафенета и ресторанти.
— Нещо откраднаха ли?
— Не. Това също го озадачи.
— Ясно. Някой да се е обръщал към теб със странни въпроси — без да имат връзка с мен? Да са те питали, например, за камъка на Байлер?
— Не. Но сигурно ще ти е интересно да узнаеш, че докато те нямаше разбиха и неговата лаборатория. Никой не може да каже със сигурност дали е изчезнало нещо. Що се отнася до камъка, не бих казал, че са ме подпитвали за него, но около мен постоянно се въртяха най-различни хора. Може би са свързани с взломовете в жилището ми. Отначало не им обръщах особено внимание. Постепенно обаче взех да забелязвам някакъв тип с незабележима външност да се мъкне след мен. Първото, което си помислих бе, че нервите ми започват да издишат. По-късно взех да се усещам, но бях изпуснал момента. Изчезна веднага след като се появи полицията — той допи остатъка, а аз надигнах моята чаша. — Горе-долу това е всичко. Дай да ти сипя още едно и ще ми разкажеш за твоите премеждия.
— С удоволствие.
Запалих цигара и потънах в размисъл. Във всичко това имаше някаква логика и вече не се съмнявах, че Звездният камък е ключът към загадката. Съществуваха твърде много улики и странични разклонения, за да подложа всичко на обстоен анализ. Имах чувството, че ако зная малко повече за камъка, събитията от последните дни щяха да ми се представят в съвсем друга светлина. Така се роди и списъкът с най- належащите задачи.
Хал се върна с чашите, подаде ми моята и седна.
— Така. След всичко, което ми се случи, съм готов да повярвам и в най-фантастичната история, чута от теб.
Разказах му всички приключения след пристигането ми в Австралия.
— Не ти вярвам — заключи той.
— Не мога да ти предам спомените си по друг начин.
— Добре, добре. Смахната история. Напълно ти прилича. Не искам да се обиждаш. Почакай да си замъгля още малко мозъка и тогава ще ми е по-лесно да ти повярвам.
Той отскочи до кухнята за поредната порция и чак тогава осъзнах, че съм прехвърлил мярката. Беше ми все едно. Нямах никаква представа за часа.
— Сериозно ли говореше? — попита ме, като се върна.
— Напълно.
— Значи онези двамата още са в твоя апартамент?
— Възможно е.
— Защо не позвъниш в полицията?
— О, стига, моля те. Ако питаш мен, нищо чудно те самите да са от полицията.
— И вдигат тостове за кралицата?
— Може да става дума за някаква тяхна кралица. Нямам понятие. Все още не съм обмислил всички неща.
— Напълно те разбирам. С какво мога да ти помогна?
— Мисли. Всички знаят, че те бива в оригиналните идеи. Време е да излюпиш нещо необикновено.
— Ей сега — обеща той. — Ако питаш мен, всичко се върти около онези копия на Звездния камък. Какво толкова има в него?
— Предавам се. Кажи ми.
— Не зная. Да опитаме да обобщим всичко, което ни е известно за него.
— Добре. Оригиналът пристигна тук като част от програмата за културен обмен. Пишеше, че бил реликва, уникален образец с неизвестно предназначение — най-вероятно декоративно — открит сред руините на една изчезнала цивилизация. Учените предполагат, че е с изкуствен произход. Ако е вярно, тогава Звездният камък може да се окаже най-древния предмет в галактиката, създаден от разумни същества.
— Което го прави безценен.
— Именно.
— Ако бъде изгубен или разрушен, направо ще ни изритат от програмата за културен обмен.
— Напълно възможно…
— Какво ти възможно! Това е самата истина. Проверих. В нашата библиотека има пълен превод от спогодбата за културен обмен, а тази история толкова ме заинтригува, че си направих труда да го прочета. Ще свикат съвета и всички негови членове ще гласуват нашето изключване.
— Добре, че не е нито изгубен, нито унищожен.
— Да. Просто прекрасно.
— А Байлер как се е добрал до него?
— По линия на ООН предполагам. Потърсили са го, за да изработи дубликати, направил ги е, а после е
