свидетел на одевешното ми пълзене по покривите бе една уморена котка, свита край пожарната стълба. Захлаждането датираше от предната вечер — тогава бях пристигнал в града — а решението за моето настоящо пътешествие бе прието в деня преди нея на дивана у Хал.
След като Чарв и Рагма се приземиха — по моя молба — на около петдесетина мили от града в късните часове на нощта, изминах останалия път на автостоп. И добре, че беше толкова късно…
Има една странична уличка, която завършва сляпо в тази, където живея, а моят блок е разположен точно на кръстовището. С което искам да кажа, че прозорците на апартамента ми се виждат от тази уличка. Беше съвсем естествено да вдигна глава, докато наближавах входа. Прозорците бяха тъмни, което също бе напълно естествено. Празни. Лишени от живот.
Но тъкмо преди да завия зад ъгъла мярнах с крайчеца на окото мигновено проблясване, на което при други обстоятелства сигурно не бих обърнал внимание. Можеше, например, да е рожба на въображението ми.
Не и в този случай. Не и след всичко, което бях преживял през последните дни. Само глупак не би обърнал внимание, рекох си аз, направих кръгом и поех курс на отдалечаване.
Заобиколих квартала и излязох от другата страна на блока. Подминах задния вход, изкатерих се по водосточната тръба и се прехвърлих на пожарната стълба. Изравних се с корниза, от който бях разговарял преди няколко дни с Пол Байлер, пропълзях по него и надникнах предпазливо в собствената си спалня. Твърде тъмно, за да се види нещо. А и без това пламъчето на предполагаемата цигара беше блеснало зад следващия прозорец.
Опрях пръсти на стъклото, натиснах рамката и я плъзнах нагоре. Пантите бяха смазани — не обичам да безпокоя съседите, когато се прибирам от нощна разходка.
Изух си обувките и ги оставих на перваза. Почаках няколко минути, докато си възстановя дишането и продължих напред, готов всеки момент да премина към отстъпление. Стараех се да дишам с широко отворена уста. Минута, още една…
Тихо поскърцване на фотьойла в съседната стая — точно колкото да преметнеш крак върху крак. Това означаваше, че неканеният гост се намира в гостната, в дясно от вратата и близо до прозореца.
— Има ли още кафе? — прозвуча груб глас, сякаш да потвърди подозренията ми.
— Мисля, че да — беше отговорът.
— Сипи ми, какво чакаш?
Клокочене на течност. Тракане на капачка.
— Достатъчно — и стъпки.
Въздишка. Драскане на клечка. Отново тишина. Сумтене.
— Голям смях ще падне, ако вече е ритнал камбаната.
— Да бе. Съмнявам се.
— Защо?
— Защото е късметлия. Още като го подуших не ми хареса.
— Вярно. Дано по-скоро намери пътя към дома.
— Виж, тук желанията ни съвпадат.
Този, който седеше в креслото се надигна и се премести до прозореца.
— Колко още ще чакаме, божичко?
— Колкото трябва. Нали си заслужава.
— Да съм го отричал някога? Но колкото по-скоро го сгащим, толкова по-добре.
— Виж, за това може да пие човек.
— Ей, какво държиш там?
— Малко бренди.
— И мълча през цялото време, докато ме наливаше с тая негърска пот?
— Нали все за кафе питаше? Освен това го открих преди малко.
— Я го подай насам.
— Ще ти дам чаша. Малко аристократизъм. Брендито си го бива.
— Сипвай!
Чух как отпушват корковата тапа на моето коледно бренди. След това звън на чаши и отново стъпки.
— Наздраве.
— Хубаво мирише.
— Нали ти казах?
— За кралицата!
— Бог да я пази!
Моите гости отново се настаниха по местата си и притихнаха. Измина приблизително четвърт час, без да помръднат. Аз също.
Накрая се прокраднах безшумно до моя тайник, измъкнах парите, които си лежаха мирно в ботуша, прибрах ги и се върнах при прозореца. Пропълзях навън, обух си обувките и се изкатерих на покрива. Пътьом подплаших някаква суеверна котка, но едва ли можех да я виня.
След като огледах местността около къщата на Хал за нежелано присъствие му позвъних от телефона на ъгъла. Бях изненадан, че вдигна веднага слушалката.
— Да?
— Хал?
— Да. Кой е?
— Приятелчето от покривите.
— Ей, здрасти! В какво си се забъркал сега?
— Де да знаех. Ти не можеш ли да ми помогнеш? Слушай, мога ли да се кача?
— Разбира се, защо не?
— Сега. Не искам да се натрапвам, но…
— Въобще не се натрапваш. Хайде, идвай.
— Има ли нещо?
— Ако питаш мен, не е нищо сериозно. Все пак има някои дреболии… Всъщност, да. Двамата с Мери открихме някои различия в характерите си и тя ще прекара уикенда при майка си. Аз съм полупиян, което означава, че съм наполовина трезвен. Мисля, че е достатъчно. Ти ще ми разкажеш за проблемите си, а аз — за моите.
— Става. Качвам се след минутка.
— Страхотно. Чакам те.
Изтичах при вратата, натиснах звънеца, бутнах дръжката, качих се на втория етаж и почуках. Секунда по-късно се озовах вътре.
— Брей, каква точност — възхити се той, докато се люшкаше в средата на стаята. — Влизай и се моли.
— В този ред ли?
— Ами да, моли се за благополучието на този гостоприемен дом. Сигурно ще ми е от полза.
— Да бъде благословен — произнесох тържествено и влязох. — Съжалявам, че имаш неприятности.
— Ще отминат. Всичко започна от една прегоряла вечеря и закъснение за театър. Дреболии и глупости. Помислих, че е тя, когато позвъни. Май утре ще трябва да й се извиня. Дано махмурлука придаде необходимото скръбно звучене на гласа ми. Ти к’во пиеш?
— Не ми се… О, да върви по дяволите! Ти на какво си?
— Капка сода в море от скоч.
— На мен обратното.
Настаних се в един широк, удобен фотьойл. Хал се върна след минутка с голяма чаша, от която побързах да отпия юнашка глътка. Той се присъедини към мен, след което попита:
— Наскоро да си извършвал някоя чудовищна постъпка?
Поклатих глава.
— Аз съм жертва, а не палач. Да не си чул нещо?
