Мери от мен. Дано да й е минала главата. Някога да са ти разказвали за цветя, които спят с оси?
— Не.
— Боя се, че трябва да тръгвате — напомни сестрата.
— Да, да.
— Кажи на тази госпожа, че никак не прилича на орхидея — добавих аз. — Въпреки че благодарение на нея се чувствам като оса.
След това — заедно с кревата — започнах да потъвам към някаква мека сърцевина, където животът беше далеч по-опростен.
Дрямка. Дрямка. Дрямка.
Проблясък?
Проблясък. Сияние. Ярка светлина.
Някой влезе в стаята. Отворих очи, за да се уверя, че денят не е приключил.
Пак ли?
Я да сметна колко време е изминало. Значи един ден, нощта след него и остатъкът от следващия ден. Храниха ме няколко пъти, разговарях с доктор Дрейд, а след това в мен се кокореха стажантите, които доведе. Намина и Хал, беше засмян, остави ми цигари. Доктор Дрейд каза, че няма нищо против да пуша. След това съм задрямал. Ах, ето значи…
В полезрението ми попаднаха две фигури, които се движеха съвсем бавно. Някой се покашля и тогава познах Дрейд.
— Не спите ли, господин Касиди? — изненада се той. Прозях се, протегнах ръце и изобщо си придадох вид на току-що дошъл в съзнание човек, докато всъщност се опитвах да преценя какво става.
До Дрейд стоеше висок, мрачен човек с тъмен костюм и черни очила. Тъкмо се канех да подхвърля нещо по повод неканените натрапници, когато забелязах, че в ръката си мрачният тип държи каишка, а на другия й край е завързано космато куче, което се опитваше да седне върху една от обувките му. В другата си ръка странният посетител стискаше издута чанта.
— Да — произнесох и дръпнах ръчката на леглото. — Какво има?
— Как се чувствате?
— Добре, струва ми се. Отпочинал.
— Чудесно. Този господин е от полицията и би желал да ви зададе няколко въпроса. Казва се Надлер, Тиъдър Надлер. Помоли да поставим табелка на вратата, за да не ви безпокоят по време на разговора. Е, аз да тръгвам.
Докторът посочи на Надлер стола и излезе, притваряйки безшумно вратата.
Вдигнах чашата с вода и го погледнах въпросително.
— Какво желаете?
— Вие знаете добре.
— Защо не пуснете съобщение — предложих аз.
Той свали очилата си и ми се усмихна.
— Като някое, от типа: „Нуждаем се от помощ“. То пък вие ги четете.
— Трябваше да ви пратят в дипломатическия корпус — подметнах аз. Усмивката му се стопи и лицето му се обля в червенина.
— Вече знаем, че не е у вас, Касиди — поде той накрая, — така че не съм тук да ви разпитвам за него.
— Тогава защо трябваше да ме настъпвате по мазолите? За да ми покажете кой е по-силният? Веднъж вече го доказахте с насилственото връчване на дипломата. Ако у мен беше това, което търсехте, досега да съм му окачил етикетче с цена, която не бихте могли да платите.
— Като например?
— Например какво?
— Цената на вашите услуги.
— В качеството на какъв?
— Искаме да ви предложим работа, която може да ви заинтересува. Какво ще кажете за длъжността специалист по извънземни култури, представляващ САЩ в ООН? За целта се изисква тъкмо вашата диплома по антропология.
— И кога, интересно, се е появила подобна длъжност?
Той отново се усмихна.
— Съвсем наскоро.
— Ясно. В какво ще се изразяват задълженията ми?
— Да речем, първоначално ще се заемете с едно разследване.
— Разследване на какво?
— На изчезналия Звезден камък.
— Аха. Трябва да призная, че наистина ме заинтригувахте, въпреки че това не е достатъчно, за да постъпя на работа при вас.
— Всъщност вие няма да работите при мен.
Извадих цигара и запуших.
— А при кого?
— Дай една цигара — произнесе до болка познат глас и косматото, отдавна невчесвано куче се приближи до леглото.
— Филип Марлоу, звезден детектив — обявих аз. — Не те бива за куче, Рагма.
Той разкопча горната част на маскировъчния си костюм и протегна цигара към огънчето. Така и не можах да различа онова, което се криеше отдолу.
— Наигра се, значи — продължи язвително Рагма. — Не може да се каже, че не си бил предупреден.
— Което си е вярно — кимнах аз. — Направих го с ясно съзнание за последствията.
— Пък и си обърнат — отбеляза той. — Белегът от раната, която получи в Австралия, беше на другата ръка. — Той се намести на пода до далечния крак на леглото. — Не е необходимо да го проверявам. По пътя дотук направо ми проглушиха ушите за твоето удивително обърнато сърце. От самото начало заподозрях, че именно ти си онзи идиот, който решил да си поиграе на пързалка с инвертора. Може би ще ми разкажеш защо го направи?
— Няма да ти разкажа.
Рагма сви рамене.
— Твоя работа. Изминало е твърде малко време и резултатът от неусвоената храна все още не е дал отражение върху организма ти. Ще се наложи да почакаме.
Преместих поглед върху Надлер.
— Така и не отговорихте на моя въпрос. За кого ще работя?
— За него — кимна ухилено Надлер.
— Вие какво, майтапите ли се? Откога в Държавния департамент взимат на работа кучета и австралийски торбести бозайници? Ами че те са извънземни — нямат дори гражданство!
— Той не работи за Държавния департамент. Предоставил е услугите си пряко на ООН. Ако се съгласите да ни сътрудничите, незабавно ще постъпите на разпореждане на специалния отряд в ООН, който се ръководи от Рагма.
— Съвсем като в евтините романчета — озъбих се аз и погледнах кучето. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?
— Нали за това съм дошъл? Както вероятно ти е известно, артефактът, наречен Звезден камък, е изчезнал. Успяхме да установим, че известно време се е намирал в твоята квартира, вследствие на което върху теб е съсредоточено вниманието на няколко групи, заинтересувани в неговото връщане — по различни причини.
— Значи камъкът наистина е попаднал в Пол Байлер?
