— Всеки друг на ваше място отдавна да е мъртъв. Но не и добрият стар Фред Касиди. И знаете ли защо?
— Не ме дръжте в напрежение.
— Сърцето ви не е там, където трябва да бъде.
— Ами?
— Вие какво, досега не знаехте ли за тази странна аномалия на вашето кръвообращение?
— Нямах представа. Вярно, никой досега не ме е прострелвал в гърдите.
— Така, вашето сърце е огледално отражение на всяко нормално човешко сърце. Vena cava9 при вас изпълнява функцията на аорта, а белодробната артерия получава кръв от лявата камера. Вашите белодробни вени доставят свежа кръв в дясното предсърдие, което пък я изпомпва през аортната дъга, която се извива надясно. Вследствие на което дясната камера на вашето сърце има по-задебелени стени, докато при другите хора така е с лявата. Изстрел на подобно място при всеки друг би довел до разкъсване на дясната камера, или на аортата. Във вашия случай обаче куршумът е преминал на безопасно разстояние от
Закашлях се повторно.
— Е, сравнително безопасно — поправи се той. — Бъдете спокоен, запушил съм дупката. Ще ви изправим на крака за нула време.
— Страхотно.
— Сега, по въпроса за вашия подпис…
— Ами да. Разбира се. Всичко в полза на науката, прогреса и тъй нататък.
Докато подписвах документите и се чудех откъде точно е минал куршумът, сетих се да го попитам:
— Имате ли представа за естеството на обстоятелствата, довели до появата ми тук?
— Една полицейска кола ви докарала в приемното. Не ни информираха как е възникнал инцидентът, довел до престрелката.
— Престрелка ли? И колко изстрела е имало?
— Ами, общо седем. Знаете ли, нямам право да обсъждам състоянието на други болни.
Ръката ми застина над листа.
— Хал Сидмор е най-добрия ми приятел — произнесох, като погледнах многозначително формуляра, който все още очакваше моят подпис. — А жена му се казва Мери.
— И двамата нямаха сериозни наранявания — побърза да отвърне добрият доктор Дрейд. — Вярно, ръката на господин Сидмор беше счупена, но жена му имаше само драскотини. Той дори искаше да се срещне с вас.
— Аз също искам. Освен това се чувствам прекрасно.
— Веднага ще ви го пратя.
— Би било чудесно.
Докторът пооправи чаршафа ми.
— Бихте ли ми сипали чаша вода…
Той ми наля половин чаша и изчака докато я изпия.
— Добре — рече след това. — Ще ви навестя по-късно. Нали нямате нищо против ако доведа стажантите да ви видят?
— Стига после да ми изпратите екземпляр от вашата статия.
— Обещавам — кимна докторът. — Само не се пресилвайте.
Той прибра лъчезарната си усмивка за следващата среща, а аз останах да лежа и да се пуля на табелката с надпис: „ОНЕНАРБАЗ ОТЕНЕШУП“.
Не измина много време и в стаята се появи Хал. Току-що бях прогонил още един слой пелена от очите си. Беше облечен със собствените си дрехи, а дясната — тоест лявата ръка — бе гипсирана. На челото му се мъдреше грамадна цицина.
Ухилих се, за да демонстрирам, че животът е прекрасен, и тъй като знаех отговора, попитах:
— Как е Мери?
— Чудесно — отвърна Хал. — Наистина нищо й няма. Малко е одраскана, а като прибавим и нервното разстройство. А ти как се чувстваш?
— Като настъпен от слон. Но докторът каза, че можело да бъде много по-лошо.
— Да, ако се съди по думите му, ужасно ти е провървяло. Знаеш ли, той направо се е влюбил в сърцето ти. Постоянно дрънка за някаква статия…
— И аз го чух. Хубаво, че мина да ме видиш. Ще ми разкажеш ли какво стана след това, или трябва да си купувам вестник?
— Не знаех, че толкова бързаш — навъси се Хал. — Ще бъда кратък: по нас също стреляха.
— Ясно. А сега се постарай да не бъдеш кратък.
— Добре. Ти скочи върху оня тип с пистолета…
— Джейми. Така. После?
— Той стреля в теб. Ти падна, с което напусна сцената. После той стреля в Пол.
— Значи и той напуска сцената.
— Чакай малко. Докато стреляха в теб Пол почти успя да се освободи от мрежата, дето се срина върху него. Той стреля в Джейми в мига, който Джейми стреля в него. И го уцели.
— И двамата са се уцелили. Напускат сцената.
— Почти по същото време аз се нахвърлих върху другия тип — Зимайстер. Той също успя да стреля, но неточно. Вкопчихме се и взехме да се бъхтим. Между другото, той е ужасно силен.
— Знам. Кой е следващият, напуснал сцената?
— Не съм съвсем сигурен. Един от куршумите на Зимайстер одраска Мери, а третият, или четвъртият се заби в ръката ми.
— Значи — излизате и двамата. Тогава кой застреля Зимайстер?
— Полицаите. В този момент те нахлуха в къщата.
— Как са попаднали там? Откъде въобще им е било известно какво става?
— Подслушах разговора им… след това. Оказа се, че са следили Пол…
— Който, от своя страна, е следил нас, така ли?
— Нещо такова.
— А аз го мислех за умрял. Съобщиха го в новините.
— И аз така смятах. Нямам представа какво точно е станало. Охраняват стаята му и никой не казва нищо.
— Значи все още е жив?
— Така чух. Нищо повече не успях да науча. Всички са отървали кожата.
— Лошо — в два от случаите. Чакай малко. Доктор Дрейд спомена седем изстрела.
— Да. Един от полицаите си прострелял крака.
— А, ясно. Нещо друго?
— В какъв смисъл?
— Ами, например, за камъка.
— Нищо ново.
— Жалко.
Налегна ме серия от прозевки. Примерно по това време сестрата надникна в стаята.
— Ще ви помоля да си вървите — каза тя. — Не бива да го изморяваме.
— Добре — съгласи се Хал. — Фред, отивам си у нас. Ще намина веднага щом ми разрешат. Какво да ти донеса?
— Тук има ли кислородни бутилки?
— Не. Само в коридора.
— Тогава, донеси ми цигари. И им кажи да махнат тази тъпа табелка. А, добре. Аз ще я махна. Поздрави
