Изхвърчах от Джеферсън хол и докато сипех проклятия през здраво стиснатите си зъби, реших, че следващият, на който ще разбия носа трябва да бъде онзи тип — Тиъдър Надлер от Държавния департамент. Но докато заобикалях площада с фонтана, си спомних, че обещах на Хал да му позвъня по телефона веднага след срещата с Уексрот.
Взех си кафе и сандвичи от близката будка и потърсих с очи телефон — след тринайсет години в университетското градче ми беше ужасно трудно да се ориентирам сега, когато всичко е обърнато наопаки. Влязох във фоайето на съседната сграда, където имаше цял ред телефони, но всички се оказаха заети. Започнах да се разхождам напред-назад и да посръбвам от кафето. Крачка — глътка — крачка — глътка.
Зад гърба ми долетя глас:
— Здрасти, Касиди! Ей, погледни, това е човекът, за когото ти разказвах!
Беше Рик Лиди, студент по английска филология, който знаеше отговорите на всички въпроси, освен на един — какво да прави с дипломата си, когато завърши. В компанията на собственото си копие, само че малко по-високо и издокарано с футболна фланелка на Йелския университет.
— Фред, да ти представя брат ми Пол. Прескочи насам да ме види.
— Здрасти, Пол.
Оставих кафето на масата и протегнах не тази ръка, която трябваше. Усетих се навреме и я смених с другата.
— Това е въпросният — продължаваше Рик. — Наречи го Скитника евреин, или Летящия холандец, но той никога няма да се дипломира. Тема на безброй балади и епични сказки. Фред Касиди — Вечният студент.
— Пропусна Червената шапчица — поправих го аз. — И вече съм доктор Касиди, дявол да го вземе!
Рик започна да се смее.
— Вярно ли е, че нощем се катерите по покривите? — попита Пол.
— Понякога. Да, истина е.
— Невероятно. Отдавна мечтая да се запозная с Фред Касиди — катерача.
— Боя се, че мечтата ви се осъществи.
В този момент някой окачи слушалката и аз се метнах към свободния телефон.
— Извинявайте.
— Няма нищо. До скоро виждане, Фред. Извинявай — докторе.
— Приятно ми беше да се запознаем.
Изпитвах странна потиснатост, докато набирах обърнатите наопаки числа от телефонния номер на Хал. Никой не отговаряше. Тогава позвъних на Надлер. Женски глас от другата страна ми предложи да оставя име и номер, или да предам кратко съобщение. Отказах и на двете предложения. Отново опитах да се свържа с Хал.
Този път някой вдигна слушалката още преди да приключи първия сигнал.
— Да? Ало?
— Ти какво, да не си тичал? — попитах аз. — Защо си се запъхтял?
— Фред! Най-после! Божичко!
— Извинявай, че не звъннах по-рано. Случиха се разни неща…
— Трябва да се срещнем!
— Имах същата идея.
— Къде си?
— Във фоайето на Студентския съюз.
— Не мърдай оттам. Не! Чакай малко!
Почаках. Минаха десет или петнайсет секунди.
— Мъча се да се сетя за някое място — каза той. — Да. Слушай. Не го казвай, но спомняш ли си точно къде бяхме преди два месеца, когато се заяде с онзи от медицинския факултет — Кен май се казваше? Слабичък, навъсен.
— Не, не помня — отвърнах.
— Аз също не помня за какво спорихте, но накрая ти твърдеше, че доктор Ричард Джордан Гатлинг7 е направил повече за развитието на съвременната хирургия, отколкото Халщед8. Той те попита каква нова техника е разработил доктор Гатлинг, а ти му отговори, че е изобретил картечницата. Той каза, че не го намира за смешно и си тръгна. А ти го нарече задник, който вярва, че ще получи Свещения Граал, когато завърши университета, а не диплома за лечение на хора. Помниш ли къде беше това?
— Спомних си.
— Добре. Иди там, моля те. И ме чакай.
— Разбрано.
Той затвори, а аз последвах съвета му. Странно все пак. Разговорът започна да ме безпокои. Очевидно Хал се опитваше да скрие от някого мястото на срещата. Защо? От кого? Сетих се, че в разговора бях споменал къде се намирам и побързах да изчезна. Извървях три преки, свих в третата и извървях още две. Наблизо имаше малка книжарница, в която имах навика да се отбивам веднъж седмично. Нерядко идвахме и двамата с Хал.
Помотах се половин час в задната част на книжарницата, преглеждайки обърнатите наопаки заглавия. От време на време се опитвах да зачета някоя страница, колкото да се поупражнявам в новия начин на четене — ами ако се наложи да прекарам в това състояние остатъка от живота си? Направи ми впечатление встъпителното изречение от „инсеп инавунелБ“ на „немиреБ ножД“ — все едно, че беше писано за мен:
Замислих се за късчетата от огледалната истина, които
Вече се колебаех дали да не си купя книгата, когато някой положи ръка на рамото ми.
— Фред, да вървим.
— Здрасти, Хал. Тъкмо се питах…
— Побързай — рече настойчиво той. — Паркирал съм насред улицата.
— Добре де.
Пъхнах книгата на лавицата и последвах Хал. Заобиколих колата и се настаних от другата страна. Хал подкара. Очевидно беше обезпокоен от нещо. Реших да оставя обясненията за по-късно, когато бъде готов да ми разкаже какво се е случило.
Запалих цигара и се загледах през прозореца.
Изминаха няколко минути, докато се прокрадвахме по тясната улица. Хал заговори чак като излязохме на булеварда.
— В бележката, която ми бе оставил, се казваше, че ти е хрумнала една странна мисъл и би искал да я провериш. Доколкото разбирам, свързана е с камъка.
— И цялата бъркотия, в която ни замесиха — добавих аз. — Няма съмнение, че камъкът също играе важна роля. Само не разбирам каква.
— Защо не ми разкажеш всичко от начало?
— Нали имаше важна работа?
— Първо искам да чуя какво се е случило с теб. Става ли?
— Щом настояваш. Кажи поне къде отиваме.
