достоен купувач на това, което продавате. И изведнъж… достатъчно е да ви оставя само за миг, да напусна за кратко време града, а вие решавате и — хоп! — връчвате ми диплома. Нима заслужавам подобно отношение след толкова години, прекарани зад стените на вашето заведение? Смятам, че от ваша страна е просто отвратително и настоявам за незабавно обяснение. Хайде, какво чакате? Наистина ли толкова ме мразите?
— Чувствата тук нямат нищо общо — проговори Уексрот като вдигна ръка и опипа натъртената си челюст. — Ако съм казвал, че искам да ви махна оттук, то е, защото не одобрявам отношението ви към живота и не ми харесва вашето поведение. Но в този случай нямам никаква вина. Не зная дали ще повярвате, но дори се възпротивих. Върху нас беше оказан… натиск отвън.
— Какъв натиск?
— Вижте, университетът получава доста солидни суми под формата на държавни субсидии. Стипендии, изследователски договори…
— Зная. И какво от това?
— Като правило държавните органи не си пъхат носа в нашите работи.
— Така и трябва да бъде.
— Въпреки това, случва се понякога да ни попритиснат. Когато това стане, ние обикновено се вслушваме в съветите им.
— Вие какво, да не искате да кажете, че съм получил диплома по молба на правителството?
— В известен смисъл — да.
— Не ви вярвам. Никой не върши подобни неща.
Той сви рамене.
— Беше време, когато и аз бих заявил същото. Но сега съм на друго мнение.
— Защо им е да го правят?
— Все още нямам идея.
— Не мога да го повярвам.
— Казаха ни, че въпросът е от много поверителен характер. Освен това ни съобщиха, че решаването му не търпи отлагане и на няколко пъти споменаха „безопасността на държавата“. Нищо повече.
Спрях насред стаята, пъхнах ръце в джобове, напипах цигарите и запалих.
— Някакъв човек на име Надлер — продължаваше Уексрот. — Тиъдър Надлер. От Държавния департамент.
— Той значи. На него ли смятахте да звъните, когато влязох?
— Да. Той ме помоли да се свържа с него веднага след като се появите. Бих ви посъветвал да го потърсите и да поискате обяснение от самия него.
Той захапа лулата със зъби, драсна няколко цифри на едно листче и ми го подаде. Погледнах го — числата бяха обърнати като в огледало. Уексрот запали лулата.
— Наистина ли не знаете за какво съм му притрябвал?
Той побутна стола назад и седна.
— Нямам ни най-малка представа.
— Така да бъде. Да знаете, че не съжалявам задето ви ударих. Ще се видим в съда.
Насочих се към вратата.
— Съмнявам се някой някога да е съдил университета за присъждане на диплома — подхвърли Уексрот. — Очертава се любопитен процес. Все пак се радвам, че дойде краят на вашето безделие.
— Запазете възторга си за следващата ни среща. Още не съм свършил с вас.
— Да, бе, да — промърмори той точно преди да хлопна вратата. — Как ли пък не.
Излязох на улицата, извървях две преки и взех такси. Казах на шофьора да кара в посока, обратна на центъра, спряхме пред един магазин, слязох и си купих палто. Времето продължаваше да застудява, а бях оставил палтото си в Мериме. След това се отправих към изложбената зала. Имах достатъчно време и исках да проверя дали ме следят.
Прекарах близо час в голямата зала, където се намираше машината на Рьониус. Интересно дали във вестниците се споменава нещо за тазсутрешното ми посещение? Това едва ли имаше значение. Помъчих се да запомня посоката, в която се движат посетителите, къде точно са разположени пазачите — днес бяха четирима. Определих на око разстоянието до изхода, или с други думи, не изпуснах и най-малката подробност. Не знаех дали са монтирали решетка върху прозореца, през който се бях измъкнал, но това едва ли имаше съществено значение. Нямах никакво намерение да излизам два пъти с един номер. Налагаше се да измисля нещо ново.
Докато размишлявах, тръгнах да търся сандвичи и бира — последното беше предназначено за телепати, ако наблизо има такива. Продължавах да се озъртам, докато се уверих, че поне за момента никой не ме следи. Открих един подходящ бар, настаних се вътре, поръчах и се захванах със задоволяване на неотложните си нужди.
Идеята ми хрумна заедно с порива на хладен вятър, който пропусна след себе си поредния посетител. Отхвърлих я почти веднага и продължих да се храня. Нищо по-добро не ми идваше наум.
Ето защо я съживих, малко я почистих и огледах от всички страни. Не беше кой знае каква находка, но нищо чудно да се получи. Още веднъж обмислих всичко, сетне съобразих, че работата може да пропадне заради някой страничен фактор, възникнал в хода на нейното изпълнение. Предъвквайки завладялото ме раздразнение, се върнах отначало и отново премислих всичко. Честно казано, идеята балансираше на границата на абсурда — всичко зависеше от толкова много фактори.
Отправих се към автобусната спирка и си купих билет за връщане. Пъхнах го в джоба на палтото. Купих списание, пакетче дъвка и поисках да ги поставят в торбичка. Отървах се от списанието, налапах дъвката, а торбичката запазих. След това влязох в банката и смених наличните си пари с еднодоларови банкноти, които напъхах в торбичката — бяха точно сто и петдесет парчета.
Върнах се обратно в района на изложбената зала, открих един ресторант с гардероб, оставих там новозакупеното палто и отново излязох на улицата. Залепих с дъвка номерчето на палтото за долния край на пейката, на която поседях известно време. Изпуших последната цигара от пакета и поех към изложбената зала, като държах торбичката в едната ръка, а в другата — една-единствена банкнота.
Когато влязох в залата забавих крачка, изчаквайки момента, в който тълпата достига определена степен на плътност и разпределение, като същевременно следях отварянето и затварянето на двете врати. Избрах си подходящо място и започнах да си пробивам път към нужната ми страна. Същевременно скъсах незабелязано дъното на торбичката и го притиснах към тялото си.
Изминаха около пет минути, когато осъзнах, че моментът е изключително подходящ — тълпата беше достатъчно многолюдна, а пазачите се намираха далеч от мен. Заслушах се в типичните разговори от типа на: „А тя какво прави?“ и „Никой не знае.“, от време на време се чуваше по-смисленото: „Това е нещо като преобразувател. В момента го изучават.“ Изведнъж почувствах силно раздвижване на въздуха и до мен изникна едър здравеняк.
Сръгах го с лакът в корема и го побутнах напред. Той, на свой ред, ми отвърна с кратък поток от словосъчетания на средноанглийски диалект — на който някои погрешно приписват саксонски произход — и не по-малко здраво блъскане.
Придадох допълнителна сила на реакцията си, отлетях назад, ударих се в някакъв човек, вдигнах рязко ръце и торбичката литна във въздуха. Банкнотите, естествено, се разхвърчаха.
— Парите ми! — извиках аз и се хвърлих към пазачите. — Парите!
Без да обръщам внимание на крясъците и внезапния вой на алармата, която, по някакъв необясним начин, бях задействал, скочих на платформата и се втурнах към мястото, където гумената лента изчезваше в тъмния отвор. Надявах се да издържи теглото ми.
Пропуснах покрай ушите си едно: „Слез от там веднага!“, подвикнах още няколко пъти плачливо „Парите ми!“, пльоснах се върху лентата, старателно придавайки си вид на човек, преследващ собствените си спестявания, и се понесох право към тунела на мобилатора.
Докато минавах през него, почувствах по тялото си едва доловими бодежи и зрението ми се замъгли за
