кратко. Това обаче не ми попречи да разгъна банкнотата от един долар, която стисках в запотената си длан. Когато се появих от другата страна, вече я размахвах демонстративно над главата си. Надигнах се от лентата, скочих от платформата и въпреки лекото главозамайване се втурнах сред тълпата, преструвайки се, че събирам разпилените пари. Впрочем наоколо не се виждаше нито една банкнота.
— Парите ми… — мърморех полугласно.
— Ето, дръж — обади се един честен гражданин и ми тикна няколко смачкани банкноти.
НИДЕ по НИДЕ доларите започнаха да се връщат при мен. За щастие, бях се подготвил предварително за този ефект — още докато обмислях настоящото начинание — така че огледалният образ на моето лице не показваше никакви признаци на изненада, докато се изправях на крака и сипех благодарности към порядъчните посетители на изложбата. Единствената банкнота, която ми изглеждаше напълно нормална бе тази, която стисках в ръка, когато преминавах през машината.
— Отвътре ли минахте? — попита ме един мъж.
— Не. Заобиколих отстрани.
— Стори ми се, че минахте право през нея.
— Нищо подобно.
Докато приемах парите, които ми подаваха и сипех благодарности, се постарах внимателно да огледам залата. Някои не дотам честни граждани бързаха припряно към изхода с натъпкани джобове. За това също се бях подготвил предварително — в духовен смисъл, естествено. Сега обаче ме споходиха известни съмнения. Не ми беше никак лесно да се съсредоточа — цялата зала бе обърната наопаки. Никой не спираше желаещите да излязат — двама от пазачите се бяха изгубили сред тълпата, другите двама събираха разпилените пари. Дали не трябваше да се възползвам от създалата се суматоха и да се измъкна незабелязано?
Според първоначалния план всичко трябваше да се разиграе пред очите на охраната и публиката, а от мен се искаше да вдигам врява за парите си и да твърдя, че не съм преминавал през вътрешността на машината. Знаех, че ще успея да ги убедя в последното — не биваше в никакъв случай да ме задържат. В края на краищата, не бях извършил никакво престъпление, а обърнатото не можеха да си вземат обратно.
Но хората от охраната проявиха изненадващо съчувствие. Един изключи алармата, другият викна на всички присъстващи да предадат незабавно събраните пари. После други двама запречиха вратите, а онзи, който бе призовал да се върне заграбеното, дотича при мен и ме попита задъхано:
— Добре ли сте, сър?
— Да — отвърнах. — Нищо ми няма. Но парите ми…
— Погрижили сме за това!
Той се приближи до мен и постави ръка на рамото ми. Побързах да тикна в джоба единствената нормална — за мен — банкнота.
— Сигурен ли сте, че сте добре?
— Разбира се. Само че парите…
— Успокойте се. Ще се постараем да ги съберем. През машината ли минахте?
— Не. Една банкнота литна покрай нея и аз я последвах.
— Така е — заобиколи я — намеси се един от присъстващите, сякаш произнасяше отрепетирана реплика. Усмихнах му се с благодарност.
— Да — потвърдих.
— Уф. Не сте почувствали шок, или нещо подобно?
— Не. Но си върнах долара.
— Това е добре. — Той въздъхна облекчено. — Няма да се наложи да пиша доклад за случая. Какво стана всъщност?
— Някакъв тип ме бутна и всичките ми пари се пръснаха наоколо. Тъкмо бях получил заплата.
— Я да видим колко са събрали хората ми.
Така и направихме. Получих обратно деветдесет и седем долара — съвсем достатъчно, за да споменавам с добри думи моите съграждани. След като оставих фалшиво име и адрес в случай, че още някой реши да ми върне пари и благодарих сърдечно на всички участници в моята малка пиеса, аз напуснах пределите на изложбената зала. Уличното движение, както веднага забелязах, вървеше в обратна посока. Какво пък, ще го преживея някак си. Рекламните надписи по стените също бяха изписани отзад напред. С това също щях да се справя.
Насочих се към пейката, под която бях залепил номера на палтото. Ала не изминал и десет крачки спрях като закован. Нямах никаква представа дали се движа в правилната посока. Наложи се да постоя известно време на място, опитвайки се да възпроизведа мислено огледалното изображение на пейзажа, който ме заобикаляше. Задача, която се оказа далеч по-трудна, отколкото предполагах. Изглежда сандвичът с пилешко и бирата също бяха разменили местата си в стомаха ми, защото почувствах внезапно желание да се хвана за нещо, преди да падна. Опитах се да подредя нещата по съответните им места, а след това се обърнах и тръгнах в посоката, която предполагах за правилна. Не след дълго взе да ми просветлява пред очите. Изхитрих се да гледам на света така, както разглеждам лицето си в огледалото, докато се бръсна сутрин. Сигурно щях да се справя далеч по-добре, ако бях зъболекар например.
Най-сетне открих пейката и се отпуснах с облекчение в единия й край. Едва тогава си спомних, че номерчето би трябвало да е залепено в противоположния. Да. Тук беше.
Вече набелязвах мислено маршрута до ресторанта. Стараех се да се подготвя за мисълта, че е разположен някъде на отсрещната страна на улицата. Най-много време загубих, докато търсех дръжката на вратата — просто не се сетих, че и тя е на обратната страна. Гардеробиерката донесе мигом палтото, но докато се обличах, подхвърли:
— Днес май не е първи април.
— Какво?
Тя размаха под носа ми банкнотата, която й бях оставил. Чак сега осъзнах, че съм й пробутал единствения долар, който ми изглежда нормален — същият, с който бях преминал през мобилатора.
— Ах, прощавайте. Това е за купона довечера. Дайте, ще ви я сменя.
Подадох й банкнота, с надпис НИДЕ и тя реши, че вече си струва да ми се усмихне.
— Беше съвсем като истинска. Отначало дори не разбрах какво не е наред.
— Аха. Страхотен номер.
Отбих се да си купя цигари, а сетне се заозъртах за автобусната спирка. Все още имаше време до потеглянето на автобуса и това ме наведе на мисълта, че бих могъл да погълна малко от лекарството против телепати. Влязох в близкия бар и си поръчах бира.
Вкусът й бе някак странен. Не бих казал, че е лош. Прочетох отзад напред името на марката и попитах бармана дали ми е дал от същото, което е на етикета. Той потвърди с безразличие. Вдигнах рамене и продължих да пия. С течение на времето новият вкус взе да ми харесва.
Когато малко по-късно запалих цигара, установих, че тя също е с променен вкус. Обясних си го с вкуса на бирата. После в главата ми възникна смътна догадка. Вдъхновен от нея повиках бармана и поисках да ми налее чаша уиски.
Уискито притежаваше интересен, натрапчив вкус, който нямаше нищо общо с нито едно от питиетата, които бях поглъщал някога от бутилки с подобни етикети. Или с други такива — ако трябва да бъда докрай честен.
Едва сега взех да си припомням някои факти от двегодишния курс по химия. Всички аминокиселини, с изключение на глицина, са лявовъртящи. Същото важи и за нуклеидите, които следват посоката на спиралата на нуклеиновата киселина. Така е било и с мен, до момента на обръщането ми. Започнах отчаяно да си припомням всичко, което знаех за пространствените изомери и храненето. Изглежда понякога организмът възприема някои вещества само ако са лявовъртящи и ги отхвърля, ако са противоположни на направлението на спиралата. В други случаи обаче, приема и едните, и другите, като единствената разлика е времето, което губи в процеса на тяхното храносмилане. Опитах се да си припомня нещо по-конкретно. В бирата и уискито се съдържа етилов алкохол, C2H5OH… Добре. Симетрична молекула, два водородни атома свързани с централен въглероден. Което означава, че нормален или обърнат, аз пак мога да се напия. Защо тогава се е променил вкусът? Отговор: причината е в асиметричните
