да преспя тази нощ в задната стаичка?
— Не, ако се разберете с Уф.
— Ще се разберем — уверих го аз. — Той ще се завие с опашката, а одеялото ще е за мен.
— Миналия път май беше обратното.
— Оттам възникна и спорът.
— Ще видим как ще я карате. Сега ли пристигаш в града?
— Ами… и да, и не.
Той плесна с длани коленете си и се засмя.
— Винаги съм се възхищавал от непосредствеността, с която се отнасяш към живота. Никога не отговаряш уклончиво, никога не лъжеш.
— Затова често оставам неразбран — оплаках се аз. — Такъв е товарът, който носи на плещите си честният човек в един свят на мошеници. Да, току-що пристигам в града, но не идвам направо от Австралия. Оттам се върнах преди няколко дни. Не, не се връщам току-що от Австралия. Сега разбра ли ме?
Ралф поклати глава.
— Имаш толкова опростен, почти класически начин на живот. Е, какво стана този път? Ревнив съпруг? Щурав терорист? Кредитори?
— Нищо подобно — успокоих го аз.
— По-лошо? Или по-добро?
— По-сложно. Да си дочул нещо?
— Нищичко. Твоят курсов ми звъня.
— Кога?
— Някъде преди седмица. Тази сутрин отново.
— Какво иска?
— Иска да знае къде си и дали си се обаждал. Не получи задоволителен отговор. Каза ми, че някакъв тип щял да дойде да ме разпита за теб. Университетското ръководство щяло да ми бъде признателно за сътрудничеството. Това беше само началото. Онзи наистина се появи, малко по-късно, зададе ми няколко въпроса и получи почти същите отговори.
— Надлер ли се казваше?
— Да. От ФБР. Държавният департамент. Така пишеше на удостоверението. Остави ми своя телефонен номер, за да му позвъня в случай, че изникнеш.
— Не му звъни. Ралф се намръщи.
— Излишно беше да го казваш.
— Извинявай.
Заслушах се в музиката.
— А Уексрот какво искаше?
— Освен познатия набор въпроси остави съобщение.
— За мен?
Той кимна и отпи.
— Какво съобщение? — изгубих търпение аз.
— Ако ми позвъниш, да ти предам, че си завършил университета. Дипломата можеш да получиш от него.
— Какво? — подскочих аз и се полях със сок.
— Така каза: „завършил“.
— Нямат право да постъпват по този начин с мен.
Ралф вдигна рамене.
— Да не се е майтапил? Изглеждаше ли пиян? Обясни ли ти как и защо?
— Не, не и не. Беше съвсем трезвен и напълно сериозен. Повтори го два пъти.
— Дявол да го вземе! Тия за какви се мислят? Как може да дипломират, който им падне!
— Познавам много, които мечтаят да завършат университета.
— Защото си нямат богати чичовци! Проклятие! Какво толкова е станало? Не разбирам защо им е трябвало да го правят? И как, след като не им бях оставил никакъв шанс? Как, по дяволите, са успели?
— Нямам представа. Ще трябва да го попиташ.
— Ще го попитам! Хубаво ще го попитам! Още утре отивам при него! И първо ще го прасна здравата!
— Мислиш ли, че това ще реши въпроса?
— Не, но отмъщението е неразделна част от моя класически начин на живот.
Вдигнах чашата и я пресуших на един дъх. А музиката не спираше да се лее.
По-късно, след като припомних на ирландския сетер с весели очи, работещ като нощен пазач на долния етаж, за договора относно одеялото и опашката, аз се настаних на леглото в задната стаичка. Присъни ми се невероятно сложен и изпълнен със загадъчни символи сън.
Преди доста години прочетох една забавна малка книжка — „Сферландия“ — написана от математик на име Бюргер. Книжката беше своеобразно продължение на стария класически роман на Абът „Плосколандия“, в който се разказваше как в двуизмерния свят Плосколандия се явили същества от космоса и започнали да създават огледални изображения на местните жители. За целта ги прекарвали през третото измерение, непознато за жителите на този свят. Макар и майсторски разработена, тогава идеята не ми направи особено впечатление. През цялото време се опитвах да си представя как ще се съешават двуизмерните кучета в този съвършено плосък свят. Накрая разработих сложна схема и помня, че дълго след това се връщах в мислите си към нея — особено, когато започнах да се занимавам с йога и продължителна медитация.
Само че този път аз бях посетител на двуизмерния свят, където духат свирепи студени ветрове.
Събудих се вкочанен, за да установя, че Уф пак ми е отмъкнал одеялото и се е увил с него в ъгъла до печката. Направих му строга забележка, но той се правеше на разсеян. Загърнах се зиморничаво в одеялото, а той се сви в прашната си опашка и така прекарахме остатъка от нощта.
Глава 8
Чакаха ме да кажа или да направя нещо. Нямаше нищо за казване и нищо не можеше да се направи. Щяхме да си умрем и това е всичко.
Погледнах през прозореца към плажа, където морето изхвърляше на брега боклуци и си ги прибираше обратно. Това ми напомняше за последните дни и нощи, прекарани в Австралия. Само че тогава се появи Рагма и ми посочи пътя за спасение. В истинските лабиринти винаги има изход. Но този път не виждах никакви пясъчни врати и колкото и да се стараех, не можех да се убедя, че този лабиринт е истински.
— Е, Фред? Ще ни кажеш ли нещо? Или да продължаваме? Оставям на теб да решиш.
Погледнах към Мери, завързана на стола до мен. Плъзнах очи по изплашеното й лице. От другата ми страна се чуваше тежкото дишане на Хал, сякаш вдигаше щанги в гимнастическия салон. Стори ми се, че се готви да скочи, но Джейми Бъклер явно също го видя и пистолетът в ръката му се завъртя. Хал се отказа от скока.
— Господин Зимайстер — рекох аз, — ако камъкът беше в мен, щях да го завържа с панделка и да ви го предам. Ако знаех къде е, отдавна да съм ви казал. Не искам да видя Мери мъртва, нито Хал, нито себе си. Готов съм да отговарям на всичките ви въпроси.
— Друго не ме интересува — изръмжа той и взе клещите.
Ако не предприема нещо ни очакваха мъчения и дори смърт. Впрочем, второто изглеждаше неизбежно, дори и да знаех отговора. Значи изход няма…
„Където и да сте — помислих си с отчаяние, — които и да сте, ако можете да ни помогнете с нещо, направете го незабавно!“
Зимайстер държеше Мери за ръката и разтваряше пръстите й. В мига, когато посягаше с клещите, в стаята нахлу Коледния призрак, или някой от неговите съратници…
