Допих кафето и си сипах още една чаша.
— Нали не възразяваш, ако се заемем с тази работа още днес? — попита Сибла.
— А защо не сега?
— Бих искал да изчакам момента, когато нервната ви система се върне към нормално състояние. Страничните ефекти от действието на алкохола не са се изчистили напълно. Май вчера сте попрекалил с чашката. Това затруднява телепатичния контакт.
— Алкохолът винаги ли оказва подобно въздействие?
— Като правило.
Вдигнах чашата.
— Пак започна!
— Кое?
— Тези числа, въртиш ги в главата си!
— Съжалявам. Не ми излизат от ума.
— Това не е причина!
Изправих се и се протегнах.
— Прощавай. Трябва да отскоча до тоалетната.
Тръгнах към вратата, но Сибла ми препречи пътя.
— Не смяташ да изчезнеш, нали?
— Не съм казвал подобно нещо.
— Не е необходимо. Подушвам го в мислите ти. Ще направиш грешка.
Заобиколих го и се насочих към вратата. Сибла ме следваше по петите.
— Няма да ти позволя да си тръгнеш — не и след всички унижения, които изтърпях, за да се добера до този жалък ганглиев възел!
— Бива ли да говориш така? Особено когато молиш за услуга?
Прекосих хола и влязох в тоалетната. Сибла не се отделяше от мен.
— Услуга — ние ти правим услуга! Но ти си прекалено тъп, за да го разбереш!
— Бих казал зле информиран.
Хлопнах вратата и я заключих.
— Почакай! Слушай! Ако изчезнеш, здравата ще загазиш!
Изсмях се.
— Съжалявам. Взе да ми омръзва компанията ти.
Завъртях се и отворих прозореца.
— Върви си тогава, невежа маймуно! Губиш последния си шанс да станеш цивилизовано същество!
— Това пък какво значи?
Мълчание. Сетне:
— Нищо. Извинявай. Исках да знаеш, че е много важно.
— Това вече го знам. „Защо“ — това питах.
— Не мога да ти кажа.
— Тогава върви по дяволите.
— Знаех, че не си заслужаваш усилието — отвърна зад вратата Сибла. — Малкото, което видях на Земята ми стига, за да заявя смело, че вие сте една раса от диваци и дегенерати.
Прекрачих перваза и спрях за миг, преценявайки шансовете си.
— Никой не обича умниците — подхвърлих през рамо и скочих в нищото.
Глава 7
Денис Уексрот не произнесе нито дума. Иначе щях да го убия на място. Стоеше прав, опрял длани в стената, а около дясното му око бавно се очертаваше виолетов кръг — след известно време окото щеше да подпухне и да се затвори. Бях изтръгнал телефона, преди да го запратя в кошчето за боклук, откъдето сега се подаваше безпомощно само слушалката.
Държах в ръка късче хартия, което ме известяваше, че многоуважавания киредерФ мъгнинаК идисаК получава яиголопортна оп тароткоД аз молпиД5.
След като овладях донякъде гнева си, пъхнах хартията в плика и прекратих леещия се ми поток от ругатни.
— Как? — попитах. — Как можахте да направите такова нещо? Това е… незаконно!
— Съвсем законно е — увери ме смирено той. — Повярвайте ми, консултирахме се с адвокат.
— В съда ще видим колко струват консултациите ви. Без да започна основния курс, без дипломна работа, без устни изпити, без никакви предупреждения — решавате и ме дипломирате. Обяснете ми, как става това?
— Първо, вие сте студент от университета. А това означава, че можете да получите диплома.
— Мога. Но не съм длъжен. Ето къде е разликата.
— Така е, но администрацията е тази, която решава кой може да получи диплома. И кой не.
— Как го направихте? Да не сте свикали специално заседание?
— В интерес на истината, познахте. На заседанието беше решено, че записването ви за редовен студент в университета включва в себе си и правото да получите диплома. Следователно, ако всички останали фактори са налице…
— Не съм завършил нито един основен курс.
— Това правило не е стриктно, когато става дума за напреднало обучение.
— Но аз нямам дори званието бакалавър!
Уексрот се засмя, помисли малко и изтри усмивката от лицето си.
— Ако прочетете внимателно правилника, ще откриете, че за получаване на титлата „доктор“ не е необходимо наличието на бакалавърска степен. Достатъчен е „съответстващ еквивалент“, за да бъде произведен „квалифицираният кандидат“. Това са само словесни изрази, Фред, и администрацията може да ги тълкува, както й е угодно.
— И така да е, според същия този правилник, за да получа диплом, трябва да завърша дипломна работа.
— Да. Но нали сте написали „Свещената земя — изучаване на ритуалните територии“, която предадохте за печат в университетското издателство. Спокойно може да мине за дисертация по антропология.
— Нищо не съм предлагал на факултетния съвет.
— Не сте, но редакторът се е заинтересувал от мнението на доктор Лоренц. Между другото, той е споменал, че творбата ви притежава всички качества, необходими за дипломна работа.
— Ще обсъдим този въпрос в съда — заканих се на Уексрот. — Продължавайте. Току-що пробудихте любопитството ми. Я ми кажете как съм взел устните изпити?
— Ами… — поде Уексрот, като избягваше погледа ми, — екзаминаторите, които ви познават добре от практическите занятия, стигнаха до извода, че могат да дадат оценка на работата ви и без устни. Чиста формалност, имайки предвид дългия период на следването ви. Да не говорим за това, че двама от тях са ви състуденти и се чувстват доста неловко.
— Мога да си представя. Оставете ме да довърша вместо вас. Ръководството на езиковия факултет е решило, че съм изкарал достатъчно курсове под тяхното крило, за да сричам, когато и каквото си искам. Така ли е?
— В общи линии — да.
— Значи е по-лесно да ти връчат докторат, отколкото бакалавърска степен?
— Така е.
Горях от желание да го прасна отново, но същевременно си давах сметка, че това едва ли ще промени нещо.
— Защо? Сега вече знам как сте го направили, това което ме интересува е „защо“? — Взех да се разхождам из стаята. — Тринайсет години плащам редовни вноски на проклетия ви университет, точен като часовник. Имам чудесни отношения с всички: преподаватели, администрация и студенти. Нито веднъж не съм ви създавал каквито и да било главоболия, ако изключим влечението ми към покривите. Бях един
