Видението влезе безшумно в стаята зад гърбовете на Зимайстер и Джейми. Трябва да са усетили нещо по лицето на Хал, защото аз успях да запазя пълно самообладание. Впрочем, това нямаше особено значение, тъй като видението заговори още преди Зимайстер да завърти глава.
— Не мърдай! Хвърли пистолета, Джейми! Едно движение, Мортън, и ще заприличаш на статуя от Хенри Мур! И двамата на място!
Беше Пол Байлер, с тъмно сако и хлътнало, обсипано с бръчки лице. Затова пък ръката, която държеше четирийсет и петкалибров пистолет, не трепваше. Зимайстер побърза да се престори на робот с изтощени батерии. Джейми се озърташе боязливо и току поглеждаше шефа си.
Въздъхнах и си позволих да смъкна известна част от напрежението. Така е с истинските лабиринти — винаги има изход. Освен ако бъркам нещо с правилата на тази игра…
Катастрофа!
Невероятна топка от мрежи, плавки, рибарски конци и разглобени въдичарски пръчки се претърколи през гредите на покрива и се стовари върху Пол. Той погледна нагоре, ръката му се отмести и в този миг Джейми посегна към своя пистолет.
Рефлексите, които обикновено забравям докато пъпля по майката земя, сами взеха решение, така че нямам абсолютно никаква вина. Съмнявам се обаче, че щях да се нахвърля с голи ръце срещу въоръжен човек, ако импулсът беше преминал отвъд гръбначния ми мозък.
Но от друга страна, всичко трябва да свърши добре, нали? Поне в киното винаги е така.
Метнах се стремително върху Джейми, разперил отчаяно ръце.
Дулото на пистолета му замря за секунда в нерешителност, след това се извърна към мен. Изстрелът дойде от упор.
Нещо изригна в гърдите ми и светът изчезна.
Толкова по въпроса за неделното развлечение.
Глава 9
Хубаво е понякога да се поразсъждава за предимствата, които човек може да извлече от съвременната система на висшето образование.
Ако питате мен, много от тях се дължат на моя кумир, възпитаникът на Харвард, президентът Елиът. Именно той, още през 1870 година, осъзнал колко е важно от време на време да се отпускат юздите на студентите. Погрижил се да го осъществи, а когато си тръгнал забравил да затвори вратата. Вече тринайсет години му поднасям своята благодарност на един и същи ден — в онзи изпълнен с приятни очаквания миг, когато отварям поредния плик с чек от банката. Елиът е човека, заменил тромавата и лишена от гъвкавост система на задължителни предмети и въвел свободния избор на курсови занимания на студентите. И както често се случва в подобни истории, резултатът надминал очакванията. Колкото до мен, разполагам с чудесната възможност да шлифовам и доразвивам интелекта си, да не скучая и да следвам с детинско любопитство трепкащите звезди на всеобщото познание. С други думи, ако го нямаше него, едва ли щях да имам времето, или възможността, да изучавам например безкрайно заинтригуващите и поучителни навици на
Хайде да си говорим истината — дължа невероятно много на този човек — и това, че мога да си живея живота и много други интересни неща. Но аз не му оставам длъжен. Вярно, че нямам пряка възможност да отвърна на добрината му с добрина, но какво да се прави? Ще попитате какъв е този
Ето например, докато лежах там, без да разбирам къде точно е това „там“, аз си спомних упражненията, посветени на орхидеите и едновременно бях докоснат от съвършено непонятни и необясними звуци, сенки и цветове. Почти веднага стигнах до следния извод: често се случва нещата да не са такива, каквито изглеждат, макар понякога това да няма особено значение, а също — най-бързият начин да загазиш е, ако оставиш вместо теб да действа гръбначния мозък.
По това време вече бях посветил част от вниманието си на изучаване на околната среда.
— Оооох! Ооооох! — бяха първите ми думи в този свят, а околната среда реагира като ми напъха термометър в устата и взе да ми мери пулса.
— Събудихте ли се, господин Касиди? — попита женски глас.
— Бляб — отвърнах аз, опитвайки се да фокусирам лицето на сестрата.
— Да знаете, че сте страхотен късметлия — продължи тя и издърпа термометъра. — Ей сега ще повикам доктора. Очаква с нетърпение да си поговори с вас. А вие си лежете. Не се напрягайте.
Тъй като не горях от желание да скоча от леглото и да се захвана с лицеви опори, не ми беше никак трудно да изпълня разпорежданията й.
Направих още един опит да се огледам встрани. Този път всичко изглеждаше съвсем нормално. Под „всичко“ разбирах болничната стая за един човек и моята персона в легло, което стоеше до прозореца. Лежах по гръб, а бялата планина, която закриваше част от полезрението ми, бе купчината бинтове, с които бяха омотали гърдите ми. Не исках да си представям момента, когато ще трябва да махат този склад от превързочни материали. Но едва ли имах каквото и да било право да бъда недоволен.
След няколко минути на вратата цъфна захилен младеж в бяла престилка и преметната през врата слушалка. Той ми протегна ръка с онзи измамен жест, с който лекарите обикновено ви измерват пулса, но след секунда се оказа, че целта му е била да разтърси здраво моята.
— Господин Касиди, аз съм доктор Дрейд! Вече се видяхме веднъж, но вие едва ли помните. Аз ви оперирах. Радвам се, че можете да ми стиснете ръката. Вие сте невероятен късметлия.
Закашлях се, но ме заболя.
— Хубаво е да го знае човек — рекох.
Той взе папката от шкафчето.
— След като ръката ви вече е в добро състояние, не бихте ли желали да подпишете тези документи?
— Един момент — спрях го. — Аз дори не знам какво сте направили с мен. Така че не възнамерявам да подписвам нищо.
— О, съвсем не е това, което си мислите — успокои ме той. — Онези ще ви ги дадат на изписване. Искам да ми разрешите да използвам вашата история на заболяване и някои снимки, които направих по време на операцията за статията, която възнамерявам да напиша.
— Статия за какво? — попитах аз.
— За същото, което ми позволи да ви нарека късметлия. Сигурно знаете, че са ви простреляли в гърдите.
— Май имаше нещо такова.
