Погледнах фалшивия камък, наполовина прозрачен, наполовина матов, иначе идеално гладък, с тънички кървавочервени и млечни жилки вътре. Напомняше ми на вкаменена гъба или на парче от корал, полиран като стъкло и проблясващ по ръбовете. Беше колкото голям портокал и доста по-тежък, отколкото предполагах.
— Фина изработка. По нищо не се различава от другите. С теб съм.
— Благодаря.
Изминахме още осем мили. Зяпах наоколо и се чудех какво ще правим нататък. Хал зави по един стар и затревен коларски път — съвсем близо до брега. Паркирахме на края на мочурлива поляна, заобиколена от гъсти ниски дръвчета. После излязохме навън, запушихме и се заехме да чакаме.
До ушите ми достигаше шумът на прибоя, усещах в ноздрите си солената влага, с която бе наситен въздухът. Подпрях крак на един пън и се загледах в изхвърлените наблизо гниещи морски водорасли.
След няколко цигари Хал погледна нетърпеливо часовника си.
— Закъсняват.
Свих рамене.
— Сигурно оглеждат околността, за да се уверят, че си нямаме компания. Във всеки случай аз бих постъпил точно така. Освен това щях да оставя пост до пътя.
— Май си прав — кимна той. — Нещо ми прималя. Ще поседна в колата.
Обърнах се да го последвам и в същия миг видях Джейми Бъклер, изправен зад нашата кола. Не държеше никакво оръжие, а и не му трябваше — и двамата му бяхме в ръцете.
— Вие ли се обаждахте? — попита Хал и тръгна към него.
— Аз. Носите ли го?
— Как е жена ми?
— Добре е. Носите ли камъка?
Хал спря, бръкна в джоба и извади камъка.
— Ето го. Виждате ли?
— Да. Добре. Да вървим.
— Къде?
— Съвсем наблизо. Изпълнявате кръгом и поемате направо. Там има малка пътечка.
Тръгнахме по пътеката, която ни посочи. Тя се виеше сред храсталаци и постепенно приближаваше плажа. Накрая се показа и океанът — днес беше сивкав, с белезникави зайчета. После пътеката неочаквано пое в друга посока и съвсем скоро видях мястото, където извеждаше. Ниска, дървена къща със заострен покрив, кацнала върху пясъчна дюна на самия край на плажа. Прозорците й бяха разбити и ако се съдеше по вида й, стоеше тук от времето, когато двамата с Хал още ни е нямало на този свят.
— В къщата? — попита Хал.
— В къщата — се разнесе зад нас.
Поехме нагоре по песъчливия склон. Джейми ни заобиколи, чукна няколко пъти в определен ритъм по стената и извика:
— Всичко е наред. Аз съм. Носи го. Довел е и Касиди.
— Добре — чу се отвътре. Някой отвори вратата и Джейми ни кимна да влизаме.
Не бях особено изненадан, когато зад очуканата кухненска маса бавно се надигна не друг, а Мортън Зимайстер. Пред него имаше чаша кафе и пистолет. В другия край на стаята стоеше единственият фотьойл, за който беше завързана Мери. Едната й ръка беше свободна и до нея също имаше чашка кафе. В столовата от страната на кухнята имаше два прозореца и още два — в гостната. Две врати красяха отсрещната стена — едната вероятно водеше към спалнята, а другата — към тоалетната или килера. Таван нямаше, само напречни греди, по които бяха окачени рибарски мрежи и принадлежности. Оскъдната мебелировка се състоеше още от стар изтърбушен диван, чифт плетени столове, ниска масичка и настолна лампа. Пред опушената камина бе проснат проскубан килим. В тясната кухничка имаше пожълтяла печка, хладилник, шкафове и една черна котка, която старателно си ближеше лапичките и от време на време поглеждаше с нескрито отвращение към Зимайстер.
Лицето му се озари от радушна усмивка в мига, когато ни съгледа. Хал обаче се втурна към Мери и той вдигна пистолета.
— Я на място — нареди Зимайстер. — Косъм не е паднал от главата й.
— Вярно ли е? — попита Хал, като не откъсваше очи от половинката си.
— Да — отвърна тя. — Нищо ми няма.
Беше дребна на ръст, руса и добре оформена, но с прекалено резки за моя вкус черти на лицето. Боях се да не изпадне в истерия, но като се изключат видимите белези на умора и пренапрежение, изглеждаше далеч по-спокойна, отколкото го изискваше ситуацията. Хал сигурно е открил в нея нещо, което аз бях пропуснал. Искрено се радвах за него.
Чух стържене на резе, обърнах се и видях Джейми да залоства входната врата. Хал стоеше до масата, зад която бе седнал Зимайстер.
— Хайде, какво чакаш — нареди му той.
Приятелят ми извади камъка и му го подаде. Зимайстер побутна встрани кафето си, пое камъка и го заразглежда напрегнато. Завъртя го с ръце, а котката скочи от шкафа и вдигна облак прах.
— Добре сте се потрудили, момчета… — поде той.
— Ами, как да ви кажа — рече Хал. — Ние…
Зимайстер замахна и удари с длан масата. Порцелановата чашка подскочи и се преобърна.
— Това е фалшификат! — изрева той.
— Този камък е в нас от самото начало… — заговорих аз, но лицето на Хал се бе покрило с издайническа червенина. Винаги е бил слаб в блъфовете на покер.
— Чувате ли се какво говорите! — извика той. — Нали ви донесох проклетия камък! Истински е! А сега я пуснете!
Джейми направи няколко безшумни крачки и застана зад Хал. Зимайстер завъртя глава и вдигна очи нагоре. След това кимна отсечено, само веднъж и Хал спря.
— Не съм такъв глупак — рече той, — че да ми пробутвате някакъв дубликат. Това тук — посочи небрежно камъка, — не ми върши работа. И ти го знаеш не по-зле от мен. Опитът ви заслужава похвала — открили сте великолепно копие. Само че на мен тия не ми минават. Къде е оригиналът?
— Ако не е този, тогава не зная — сви рамене Хал.
— Фред, ти какво ще кажеш?
— Това е камъкът, който беше у нас от самото начало — потвърдих аз. — Ако наистина е фалшификат, значи оригиналът никога не е попадал в ръцете ни.
— Добре — Зимайстер се надигна лениво. — Да идем в гостната — предложи той и взе пистолета.
Този път и Джейми извади своя. Не ни оставаше нищо друго, освен да се подчиним.
— Не зная колко мислите, че ще получите за него — поде Мортън, — или колко вече са ви предложили. Може би дори сте успели да го продадете. Във всеки случай, очаквам от вас да ми разкажете най-подробно къде се намира камъкът в момента и кой още е замесен в тази история. Преди да започнете бих искал да ви припомня, че той едва ли ще ви е необходим след смъртта.
— Правите голяма грешка — заяви Хал.
— Не. Вие правите грешка и заради нея ще пострадат невинни.
— Тоест? — вдигна вежди Хал.
— Нима не е ясно? — учуди се Зимайстер. — Застанете тук — нареди той, а сетне се обърна към Джейми: — Ако мръднат, застреляй ги.
Застанахме точно там, където ни показваше — до стената срещу Мери. Мортън заобиколи фотьойла и спря от другата страна. Джейми ни държеше на мушка.
— Ами ти, Фред? — попита Зимайстер. — Не си ли спомни още нещо след разходката до Австралия? Може би не си разказал всичко на нещастния си приятел — сега е моментът да отървеш него и жена му… Хайде де…
Той извади от джоба си клещи и ги постави до кафето й. Хал извърна глава и ме погледна. Всички чакаха да кажа или да направя нещо. Загледах се през прозореца. Мислех си за пясъчните врати…
