отколкото знам. Нишки, обаче, не се виждаха. Нито пък забелязах фигурките да реагират по какъвто и да било начин, като не броим лекото подскачане на едната, след като черупката на силата се разсея.
Сниших се към тях и се свих, усетих строежа на различните материали, от които бяха направени. Студени, безжизнени. Само думите на двамата мъже ги потапяха в някаква тайнственост.
Като продължих да изследвам повърхността им, се смалих още повече и се съсредоточих върху онази фигурка, която Пол бе овързал за момент. Действието ми тогава беше също толкова уместно, колкото и моето решение: започнах да се вливам в нея, следвайки мъничките отвори…
Горя! Беше неописуемо — пламтящото чувство, което обзе цялото ми същество. Разширих се, изпълних стаята, преминах отвъд нея в нощта и разбрах, че това трябва да е чувството, което наричат болка. Никога преди не го бях преживявал и исках да не го усетя никога повече.
Продължих да изтънявам все повече, започнах да чувствам облекчение.
Пол беше прав за фигурката. По някакъв начин тя беше жива. И не искаше да я безпокоят.
Отвъд стените на Рондовал болката започна да стихва. Усетих, че вътре в мене нещо се раздвижва… нещо, което винаги е било там, но едва сега започваше да се пробужда…
— Какво беше това? — попита Пол. — Прозвуча ми като писък, но…
— Аз нищо не чух — отвърна Миша ръкавичка и се изправи. — Но усетих, че нещо ме блъсна. Сякаш ме докосна някой, който се е спънал в дебела черга. Знам ли. Тръпки ме побиха. Може да си размърдал нещо, докато си играеше с онази статуетка.
— Може би — отвърна Пол. — За миг ми се стори, че тук, в стаята, освен нас има и някакво друго, странно присъствие.
— В тази стара къща сигурно има какви ли не необикновени неща… Нали и двамата ти родители бяха действащи магьосници. Да си спомним баба ти и дядо ти и техните баби и дядовци.
Пол кимна и отпи от виното.
— От време на време много остро усещам, че ми липсва официалното обучение.
Той вдигна дясната си ръка съвсем леко над равнището на рамото, протегна показалец и бързо описа поредица от малки кръгчета. Една книга, подвързана с кожа от неопределен произход, изведнъж се появи в ръката му. От нея стърчеше разделител — сиво-бяло перо.
— Дневникът на баща ми — съобщи Пол, смъкна книгата върху бюрото и я отвори на страницата, отбелязана с перото. — Виж сега тук — той прокара пръст по дясната страница, като спираше и се взираше. — Тук разказва как е победил и унищожил някакъв негов враг — магьосник — като е пленил духа му в една от тези фигурки. На други места говори и за другите. Но всичко, което казва накрая тук, е: „Ще бъде от полза за предстоящата задача. Ако шест не стигнат, за да победя стражите, ще ги направя седем, дори осем.“ Очевидно е имал нещо съвсем определено наум. За лош късмет не го е записал на хартия.
— Няма ли го някъде по-нататък?
— Ако трябва пак да го чета, кой знае кога ще стана утре. Достатъчно го четох през последните няколко месеца — при това този документ не е никак приятен за четене. Баща ми не е бил кой знае колко свестен човек.
— Знам. Обаче е хубаво, че го научаваш от собствените му думи.
— Това, дето щял да победи стражите… Това означава ли изобщо нещо?
— Нищичко не ми говори.
— Един добър магьосник би трябвало да намери начин да го научи от материалите, които са му подръка, сигурен съм.
— Аз пък не съм. Тези неща изглеждат изключително силни. Що се отнася до твоите собствени способности — и без да си се обучавал, ти май стигна доста далече. Много бих дал да мога да го правя този номер с книгата, само че, да кажем, с нечии скъпоценности. Ама ти откъде я измъкна?
Пол се усмихна.
— Не ми се щеше да се мотае тук, затова я вързах с една златна нишка и заповядах да се оттегли в едно от онези безпространствени измерения между световете, които видях разположени покрай пътя, докато идвах насам. Тя изчезна, но когато и да ми се поиска да я чета, просто дръпвам нишката и я привиквам тук.
— Богове! Че ти би могъл да го направиш с рицарска броня, с наръч оръжия, със запас от храна за една година, с цялата ти библиотека, ако става на въпрос! Можеш сам да станеш непобедим!
Пол поклати глава.
— Боя се, че не мога — рече той. — Тази книга и „кутията за бъркотии“ са всичко, което държа там, защото не ми се ще и двете да попаднат в чужди ръце. Ако тръгна да пътувам, бих пратил там и китарата си. Но ако пратя и още нещо, товарът ще стане твърде голям. Масата им по някакъв начин се прибавя към моята собствена. Сякаш разнасям със себе си всичко, което съм изпратил там.
— Значи, там била тази кутия. Спомням си, че я намери тогава, когато се върнахме на планината Анвил…
— Да. Почти ми се иска да не бях я намерил.
— Е, не можеше наистина да се надяваш, че ще извадиш неговото тяло или твоя скиптър от онзи кратер.
— Не, не това имах предвид. Просто като видях пак всичко онова… всичко попиляно… се разстроих. Аз…
Той тресна с юмрук по облегалката на стола.
— Да им се не види и статуите! Понякога ми се струва, че те са стояли зад всичко, което стана! Само да можех, бих ги пратил… в ада!
Той пресуши чашата си и посегна да я напълни отново.
Чувството намаля. Това преживяване не ми хареса. Сега стаята и нейните обитатели бяха мънички- мънички сред облака, който бях аз самият, и бях още по-несигурен: не знаех кое ми е причинило болката, нито как е станало. Усещах, че трябва да науча тези неща, за да мога да ги избягвам в бъдеще. Не знаех как.
Освен това усещах, че би ми било полезно да науча как да предизвиквам същото и у други, така че да мога да ги накарам да ме оставят на мира. Как бих могъл да го постигна? Ако имаше някакъв начин да вляза в контакт, би трябвало това да действа и в обратната посока, след като веднъж усъвършенствам техниката…
Паметта ми се размърда отново. Но се разсеях. Някой се приближаваше към замъка. Беше сам човек, от мъжки пол. Знаех какви са разликите между двата пола, защото познавах момичето Нора, което живя тук известно време, преди да се върне при своите хора. Този мъж беше облечен в кафяво наметало и тъмни дрехи. Приближаваше се от северозапад, яхнал един по-дребен дракон от онези, които живееха долу. Косата му беше жълта, на места — бяла. Носеше къс меч. Закръжи. Не можеше да не забележи осветената стая. Започна да се спуска във въздуха — тихо — като листо или сажда. Според мене, щеше да се приземи в далечния край на двора, така че да не се вижда от прозореца на библиотеката.
Да.
Вътре в стаята двамата мъже говореха за битката при планината Анвил. Там Пол бе унищожил доведения си брат Марк Мараксон. Пол, както схванах, е магьосник, а Марк е бил нещо друго, нещо подобно, ала противоположно на магьосник. Магьосникът е този, който управлява силите така, както видях да го прави Пол със статуята и книгата. Сега смътно си спомням и друг магьосник. Казваше се Дет.
— … Много се замисли за тези фигурки — обади се Миша ръкавичка. — Ако имаше лесен отговор, досега да си го намерил.
— Знам — отвърна Пол. — Тъкмо затова търся нещо по-сложно.
— Не познавам кой знае колко магията — рече Миша ръкавичка, — но все ми се струва, че проблемът не е само там.
— Какво искаш да кажеш?
— Факти, човече. Нямаш достатъчно проста, старомодна информация, за да бъдеш сигурен с какво си имаш работа тук, какви трябва да ги вършиш. Вече два-три месеца тършуваш из библиотеката, опита всяка
