Роджър Зелазни
Лудият жезъл
Книгата се посвещава на Трент
I.
Не съм сигурен.
Понякога ми се струва, че винаги съм живял тук, и все пак знам — живял съм някъде и преди да пристигна тук.
А понякога ми се струва, че съм пристигнал съвсем неотдавна. Откъде съм дошъл — нямам никаква представа. Отскоро това започна смътно да ме безпокои, но едва отскоро.
Дълго-дълго се носех из тези зали, покрай бойниците и кулите. Разширявах се и се свивах както си искам, изпълвах пространството, или двадесетте пространства — виех се като змия през мишите дупки и следвах блестящите нишки на паяжината. Тук нищо не помръдва, без да го усетя.
И все пак, до съвсем неотдавна, аз не усещах напълно сам себе си и онова, което току-що ви разказах, е посипано с праха на сънищата. Аз отчасти бях онзи, който сънува. И все пак…
И все пак аз не спя. Аз не сънувам. Ала сега сякаш знам много неща, които никога не съм преживявал.
Може би защото се уча бавно, или може би защото нещо съвсем неотдавна е пробудило съзнанието ми до такава степен, че ехото от всички думи е разбудило нещо ново вътре в мене — усещане за собственото ми „аз“, което преди не притежавах, познание за отделеността, за моята отделеност от всичко останало, което е не-аз. Ако е това, то бих искал да вярвам, че то е свързано с причината, поради която съществувам. Едва неотдавна започнах да чувствам, че трябва да има причина, поради която да съществувам, че е важно да има такава причина. Ала нямам представа каква би могла да е тя.
Твърдеше се — също до неотдавна — че това място е обитавано от духове. Но духът — така, както аз го разбирам — е някакво нематериално същество — някой или нещо, което някога е съществувало в по- осезаема форма. В моите пътешествия из това място никога не съм се сблъсквал с нещо подобно, макар че напоследък ми хрумна, че може да са имали предвид мене — в миговете, когато съм по-осезаем. И все пак, не вярвам да съм призрак, защото нямам спомени, преди да съм съществувал в съответното състояние, необходимо за това. Разбира се, трудно е да бъдеш сигурен, когато се отнася до такива неща, защото ми липсват знания относно законите, които ги управляват, каквито и да са те.
А това е друга област на съществуванието, която едва неотдавна осъзнах: законите — ограничения, задължения, области на свободата… Сякаш са навсякъде — от танца на най-дребните частици, чак до въртенето на света. Това може би е причината, че не съм им обръщал внимание преди. Онова, което е навсякъде, почти не се забелязва. Толкова е лесно да се носиш в съгласие с обичайното, без да се замисляш над него. Може би тъкмо появата на необикновеното е подтикнала възникването на тази моя способност, а наред с нея — и осъзнаването на собственото ми съществуване.
Пак тогава, в съответствие със законите, които започнах да осъзнавам, забелязах едно явление, което нарекох „устойчивост на образеца“. Двама мъже седят и си говорят вътре в стаята, из която аз бавно се нося и кръжа като напълно прозрачен облак на един лакът разстояние от най-високата полица за книги, от тази, която е най-близо до прозореца. Тези мъже са създадени по образци с подобни линии на симетрия, макар че забелязвам и много разлики в границите, а вълновите колебания, които причиняват във въздуха, докато общуват един с друг, също са създадени по някакви образци и ги командват по — или пък са командвани от — свои собствени правила. А ако се съсредоточа силно, мога дори да прочета и мислите зад тези вълнови колебания — понякога дори още преди да са ги причинили. Мислите също изглеждат като създадени по образци, но на много по-сложно равнище.
Ако бях призрак, то редно би било нещо от предишните ми характеристики да е останало. Но аз нямам определена форма, способен съм и много да се разширявам, и силно да се свивам, способен съм да проникна във всичко, с което съм се срещал досега. И няма някакво състояние на покой, към което да съм принуден да се завръщам.
Наред със зараждащото се у мене чувство за самоличност и невежеството ми какво точно съм аз, усещам и нещо друго: сигурност в това, че нещо не ми достига. Нещо вътре в мене ми липсва и ако някога го открия, то ще се окаже причината за моето съществуване — причината, която толкова желая. Понякога се чувствам така, сякаш по някакъв начин съм спал дълго-дълго и едва наскоро съм бил събуден от някакъв смут в този дом — събуден, за да открия, че са ми били откраднати някои жизненоважни наставления. (Едва наскоро научих какво точно означава думата „откраднат“, защото единият от тези, които наблюдавам сега, е крадец.)
За да се сдобия някога с пълнота, май ще трябва сам да я преследвам. Предполагам, че засега трябва да превърна това преследване в причина за моето съществуване. Да — самопознанието, търсенето на самоличност… Това изглежда добра отправна позиция. Чудя се дали някой някога е имал подобен проблем. Ще се вслушвам много внимателно в онова, което си говорят тези двамата.
Изобщо не ми харесва да съм несигурен.
Пол Детсън беше подредил седемте фигурки в редица върху бюрото срещу себе си. Той беше млад — въпреки белия кичур в косата му. Наведе се напред и протегна ръка към тях. Известно време я местеше бавно, прокарвайки пръсти над цялата група, после — напред-назад, като описваше кръг над всяка увенчана със скъпоценен камък фигурка. Най-накрая въздъхна и се облегна назад. Прекоси стаята и се приближи до мястото, където седеше дребничкият човек в черни дрехи. Той бе преметнал крак през облегалката на стола, а в двете си ръце държеше чаши с вино. Пол пое едната и я вдигна към устните си.
— Е? — попита го, когато той отново отпусна ръка. Дребничкият човек, към когото се обърна, бе крадецът на име Миша ръкавичка.
Пол поклати глава и седна на стола така, че да вижда и Миша ръкавичка, и фигурките.
— Странна работа — каза той най-накрая. — Почти всичко виси на някаква нишка и хванеш ли я, вече имаш власт над него — дори и ако трябва да се бориш, дори и ако то ти го позволява само от време на време.
— Може би точно сега не е моментът.
Пол се наведе напред и остави чашата си на бюрото. Разгъна пръсти, после събра върховете им. Започна да ги трие един о друг с малки кръгови движения. След може би половин минута ги разтвори и се протегна към бюрото.
Избра най-близката фигурка — слаба, нежна, увенчана с червен камък, скръстила ръце на гърдите си — и започна да описва около нея движения, сякаш я увиваше в нещо. Миша ръкавичка внимателно го наблюдаваше. Накрая пръстите му се размърдаха така, сякаш завързваха поредица от възли върху несъществуващата нишка. После той отново се дръпна и седна. Ръцете му се изпънаха сякаш теглеше въже, което му се опъва.
Дълго време седя така, без да се помръдне. После фигурката върху бюрото подрипна леко и той отпусна ръце.
— Нищо не става — рече той, разтри очи и отново се протегна към чашата си. — Май не мога да ги овладея. Не приличат на нещо, което познавам.
— Така де, има си нещо в тях — обади се Миша ръкавичка, — като се има предвид що за танц ме накараха да изтропам… Пък и онова, дето са ти го показали в планината Анвил. Имам чувството, че ей сега биха могли да те заговорят — ако искат.
— Да. По онова време доста ми помогнаха… по свой си начин. Чудя се защо сега не искат да говорят с мен.
— Сигурно няма какво да ти кажат.
Открих, че ме озадачава начинът, по който двамата мъже говореха за седемте малки фигурки върху бюрото — сякаш бяха живи. Приближих се и ги разгледах. Бях забелязал, че от пръстите на мъжа, наречен Пол, към тях се протегнаха силови линии — скоро след като той беше говорил за „нишки“ и беше изпълнил своите манипулации. Освен това забелязах, че около дясната му китка тупти сила. На нея той носеше странно обезпокоителен белег — дракон — нещо, за което усещам, че би трябвало да знам повече,
