Оставиха вързопите си до дънера на голям дъб, все още покрит с тъмната влага на утринната роса, и се загледаха в тънката мъгла, която се топеше и изчезваше пред погледите им. Слънцето се бе превърнало в ярка издатина върху склона на планината отдясно. Някъде отзад се разнесоха първите звуци на птича песен, след това стихнаха.
— До вечерта ще прехвърлиш хълмовете — обади се Пол, гледайки надясно. — Мене ме чакат дни докато сляза, а после трябва пак да се изкачвам. Ти ще се наслаждаваш на морския бриз, а пък аз ще блъскам ли, блъскам по чукарите. Е, на добър път и ти благодаря още веднъж…
— Спести си тирадата — прекъсна го Миша ръкавичка. — Идвам с тебе.
— В Белкен?
— Чак там.
— Защо?
— Позволих си да проявя твърде голямо любопитство. Сега ми се ще да видя как ще свърши всичко това.
— Наистина може да свърши…
— В действителност не го вярваш, иначе нямаше да ходиш там. Хайде, хайде! Не се опитвай да ме разубеждаваш, че току-виж си успял.
Миша ръкавичка вдигна вързопа си и тръгна наляво. Не след дълго Пол го настигна. Слънцето надникна иззад хребета на планината и портите на зората се отвориха. Сенките на двамата тичаха пред тях.
Същата нощ те легнаха сред група борове и Пол сънува сън, който не приличаше на никой друг, сънуван някога от него. Той ясно осъзнаваше всичко, което се простираше пред вътрешното му око като плашещо подобие на действителността; във всички случаи това го обвиваше в предупредително чувство за заплаха и в същото време го обземаше някаква мрачна радост.
Седем бледи пламъка се нижеха в бавна процесия и трепкаха около него. Сякаш духове го зовяха да застане в средата им. Той бавно се издигна, излезе от тялото си и застана прав, като свое безкръвно отражение. Те спряха за миг, после се издигнаха над земята. Той ги последва — чак до върховете на дърветата и още по-високо. След това те го придружиха на север; движеха се все по-високо, все по-бързо под небето, изпълнено със сияещи облаци. Планинските дървета отдолу сякаш гъмжаха от гротескни силуети. Вятърът виеше, черни форми се разбягваха пред него. Земята се забули с тъмни вълни, щом скоростта му нарасна. Вятърът се превърна във виещо животно, макар той да не усещаше нито неговия студ, нито неговия натиск.
Най-накрая отпред му увисна огромен тъмен силует. Беше наполовина опрян върху планински склон, изпъстрен тук-там със светли петънца. Със здрави стени, с тежки кули, той се извисяваше в небето като замък, голям поне колкото Рондовал, но в много по-добро състояние.
В будния му сън последва прекъсване, но след миг той отново потъна в него. Усещаше студ, влага. Стоеше пред масивни двойни порти, обковани с тежко желязо, на които висяха огромни халки. Върху тях беше гравирана фигура на змия, в която бяха забити клинове; над нея бе надвиснал разпънатият образ на огромна птица. Къде се намираха тези порти той нямаше представа, но изведнъж те му се сториха познати — сякаш постоянно се бяха мяркали в други, забравени негови сънища. Залитна леко напред и осъзна, че хладината, която усещаше, обвива самите порти като невидима аура и става все по-голяма с всяко, дори и най-малкото негово приближаване към тях.
Пламъци горяха мълчаливо и от двете му страни. Обзе го силно желание да мине през портите, но нямаше представа как би могъл да го направи. Вратите изглеждаха твърде, твърде грамадни, за да се отворят пред силата на който и да било отделен смъртен…
Събуди се — беше му студено и се чудеше. Придърпа завивките нагоре и се уви по-плътно в тях. На сутринта си спомни съня, но не каза нищо за него. А на следващата нощ той отчасти се повтори…
Той стоеше отново пред здрачните порти и не си спомняше почти нищо от пътуването дотук, освен няколко определени образа. Този път беше застанал с вдигнати ръце и се молеше на древен език на вратите да се отворят. Те се подчиниха с мощно скърцане и леко се открехнаха навън. От тях повя лек ветрец и ледена хладина, проточиха се филизи от мъгла и се разнесе далечен вой. Той се приближи, за да влезе…
Всяка нощ от тази първа седмица на пътуването той се връщаше към този сън и навлизаше все по- дълбоко в него. Щом мина през портите, загуби своите пламтящи придружители. Останал сам, той се носеше през опустошен пейзаж — сив и бронзов, черен и кафяв — под тъмно, набраздено от червени ивици небе, където едно едва мъждукащо кълбо с меден блясък висеше неподвижно там, където може би беше западът. Това беше царството на сянката и камъка, на пясъка и мъглата, на студените, виещи ветрове, внезапните огньове и бавните, пълзящи същества, които отказваха да се проектират в неговата памет. Това беше царство на зловещи, живи светлини, на тъмни пещери и разрушени статуи с чудовищни форми и изражения. Някаква частица от него сякаш съжаляваше, че с такова удоволствие се бе заел с това…
През онази нощ той видя съществата — люспести, груби чудовища, дългоръки, прегърбени пародии на човеци, които се плъзгаха, подскачаха, привеждаха се в преследване на него — самотника. Пол тичаше през пустия пейзаж, обзет от предчувствия.
Когато премина между две високи каменни колони, той извика. Намираше се върху скалист склон, от който нямаше изход. Съществата навлязоха и го награбиха. Повалиха го на земята и започнаха да го разкъсват. Удряха го, деряха го, а под тях земята ставаше все по-тъмна.
Едно от съществата изврещя рязко и се дръпна назад от ужасното сборище. Дългата му люспеста десница се беше превърнала в къс, блед израстък. Останалите се закискаха подигравателно и се нахвърлиха върху него. Сграбчиха мятащото се създание, после отново насочиха внимание към тялото на земята. Наведоха се напред и започнаха да го дърпат и хапят. То вече изобщо не приличаше на човешко тяло. Но това не означаваше, че не прилича на нищо.
Под влажното им нашествие то се беше променило и се бе превърнало в нещо по-голямо, нещо, което на вид приличаше на самите тях. От своя страна звярът, който държаха, за да гледа, се бе свил и бе станал по-мек, по-светъл, по-странен.
Беше се превърнал в човек — по форма и излъчване.
Двамата, които го държаха, го блъснаха и той падна. Междувременно бяха оставили на мира демоничното нещо там, на земята. Всички се бяха отдръпнали от него. Крайниците му се гърчеха, мъчеше се да стане.
Накрая се вдигна на крака, спъна се, после се втурна напред и премина с вой между колоните. Тъмните силуети веднага нададоха остри викове и като се блъскаха и деряха, хукнаха да преследват бягащия мъж, рожба на размяната, а онзи, който някога някак си беше плът от неговата плът, се присъедини към преследвачите.
Пол чу смях и се събуди, за да открие, че е бил неговият собствен. Той рязко секна, но младежът лежа още дълго, взрян през тъмните корони на дърветата в огрените от луната облаци.
Един ден пътуваха в каруцата на някакъв фермер и неговия син, после половин ден придружаваха някакъв амбулантен търговец. Освен че срещнаха един друг търговец и един лекар, пътуващи в обратна посока, те не видяха жива душа чак до втората седмица. Едва тогава, през един слънчев следобед, те съзряха в далечината пред себе си прашните, тъмни силуети на малка групичка хора.
Когато най-накрая настигнаха пътниците, беше вече късен следобед. В групичката бяха един стар магьосник, Ибал Шенсон, придружаван от чираците Нурф и Сухуй и десет прислужници. Четирима мъкнеха носилката на Ибал.
Пол заговори първо с Нурф — дребничък, слаб, мустакат младеж с дълга тъмна коса — тъй като той вървеше най-отзад.
— Добра стига — рече той. Младежът се обърна с лице към него, като незабележимо описа дъга с дясната си ръка.
Както се случваше все по-често, когато се сблъскваше с изяви на Изкуството, второто зрение на Пол веднага се включи в играта. Той видя една мъждукаща сива нишка с примка накрая да се приближава към главата му. Но драконовият белег изтуптя съвсем леко, той вдигна ръка и отхвърли примката.
— Ей! — обади се той. — Така ли трябва да поздравяваш своите събратя спътници?
