Очите на другия се разшириха, ъгълчетата на устата му се извиха нагоре — беше го оценил.
— Приемете моите извинения — отвърна той. — Знае ли човек кого ще срещне по пътищата. Просто предпазвах господаря си. Не разбрах, че си ни брат по изкуство.
— Е, сега разбра.
— На сборището в Белкен ли отиваш?
— Да.
— Ще говоря с господаря си. Той без съмнение ще те покани да ни придружиш.
— Давай.
— За кого да предам, че го поздравява?
— Пол Детсън… А това е Миша ръкавичка.
— Много добре.
Той се обърна и забърза да настигне носачите. Пол и Миша ръкавичка го последваха.
Пол погледна над рамото на чирака и успя да съзре стария магьосник, преди онзи да се обърне към него. Увит в сини одежди, със сив шал, метнат на раменете му, и с кафяво чердже, покриващо скута му. Беше трудно да се прецени едър ли е, или дребен, макар да създаваше впечатление, че е малък и крехък. Носът му беше остър, очите — бледи и хлътнали; дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото му, по кожата си имаше петна; косата му беше гъста, дълга, тъмна и много черна. Изглеждаше като перука, тъй като брадата му беше сива и проскубана. Ръцете не се виждаха — бяха под черджето.
— Ела по-близо — изхъхри той, обърна глава към Пол и присви очи.
Пол се приближи и щом усети дъха на стареца, задържа своя.
— Детсън? Детсън? — попита мъжът. — Откъде идваш?
— От замъка Рондовал — отвърна Пол.
— Мислех си, че този замък е пуст. През всичките тези години… И кой сега е господар там?
— Аз.
Кафявото покривало се размърда. Показа се ръка с едри стави и тъмни вени. Тя бавно се протегна към дясната китка на Пол и го подръпна за ръкава.
— Запретни го, ако обичаш.
Пол се протегна и запретна ръкав.
С два протегнати пръста Ибал опипа драконовия белег. После се изкиска и вдигна очи, втренчен някъде зад Пол.
— Така е, както казваш — отбеляза старият магьосник. — Не знаех за тебе… Макар да виждам, че те тревожи не едно изплъзващо се нещо от миналото на Рондовал.
— Може и така да е — отговори Пол. — Но ти откъде разбра?
— Те кръжат около тебе като рояк светулки — произнесе Ибал, все още взрян зад него.
Пол съзнателно превключи на второто си зрение, но не забеляза нищо, което да прилича на кръжащ рояк насекоми.
— Аз самият не ги виждам…
— Много ясно — отвърна другият. — Без съмнение, те постоянно са били около тебе… а и, разбира се, ти ще ги виждаш по различен начин, ако изобщо ги забележиш. Знаеш как се разминават възприятията на магьосниците — зависи кой на какво набляга.
Пол се намръщи.
— Или пък не знаеш? — попита Ибал.
Когато Пол не отговори, старият магьосник продължи да се взира, присвил очите си до тесни цепки.
— Сега вече не съм толкова сигурен — рече той. — Отначало мислех, че объркаността на светлините ти е просто много хитро прикритие, но сега…
— Светлините ми ли? — попита Пол.
— При кого си чиракувал… и кога си преминал през посвещаване? — настоя другият.
Пол се усмихна.
— Израснах далече оттук — отвърна той. — На едно място, където нещата не се правят по този начин.
— Ах, но ти си Луд жезъл! Пази Боже от Луди жезли! И все пак… ти не си съвсем объркан… Пък и всеки с този белег… — той отново кимна към десницата на Пол, — … трябва да притежава инстинкт за Изкуството. Интересно… Та значи, защо отиваш в Белкен?
— Да се уча… Да понауча едно-друго.
Старият магьосник се изкиска.
— А пък аз отивам ей така — защото ми се иска — рече той. — Наричай ме Ибал и пътувай заедно с мене. Добре е, когато има някой непознат, с който да си говориш… Значи, твоят слуга не е брат в Изкуството?
— Не, пък и Миша ръкавичка всъщност не ми е слуга. Той ми е спътник.
— Миша ръкавичка ли каза? Май и преди съм го чувал това име. Май има нещо общо със скъпоценните камъни, а?
— Не съм бижутер — припряно се намеси Миша ръкавичка.
— Няма значение. Утре ще ти разкажа някои неща, които сигурно ще са ти интересни, Детсън. Но до мястото, където смятам да бивакувам, има повече от два километра. Така че давай да побързаме. Ей, давай! Напред!
Прислужниците вдигнаха носилката и поеха напред. Пол и Миша ръкавичка заеха позиция зад нея и я последваха.
Тази нощ те разположиха бивака си сред развалини, които някога може би са били малък амфитеатър. Пол дълго лежа разтревожен — страхуваше се от сънищата, които можеха да го връхлетят. Все още не беше казал нищо на никого за тях, защото на дневна светлина нещата от сънищата му изглеждаха далечни. Но щом се спуснеше покоят и огънят догореше, най-дълбоките сенки сякаш се изпълваха с лица. Като че ли някаква призрачна публика, способна да вижда през пашкула на съня, се беше събрала, за да наблюдава пътуването му към царството на злокобните светлини, пищящите ветрове и жестокостта. Потръпна и дълго се вслушва. Очите му се стрелкаха насам-натам. Не познаваше магия, която би повлияла на онова, което сънуваше. И отново се зачуди — какво ли беше значението на тези сънища? Отчасти — съзнанието му бе на човек, чиято култура би ги разглеждала като прояви на психопатология, отчасти — с новопробуденото съзнание, че тук, на това място, веднага би могло да се намери и друго обяснение. После мислите му го отнесоха към срещата с магьосника, опитал се да го убие в Рондовал. Сънищата бяха започнали веднага след това и той се зачуди дали пък не съществува връзка между тези две неща. Дали онзи, преди да умре, не му беше наложил някакво заклинание, което да тревожи съня му? Съзнанието му се замъгли, приспивано от постоянното цвъртене на насекомите в далечната гора. Зачуди се какво ли би направил Марк. Сигурно щеше да потърси някакво лекарство, с което да блокира всичко това. Съзнанието му отново се понесе…
Движението. Сега му беше съвсем познато. Страхът си беше отишъл. Имаше само някакво предчувствие сред бързата, несвързана поредица от образи, покрай които се носеше. Ето ги портите и…
Прекъсна. Всичко прекъсна. Стоеше вцепенен пред образа на леко открехнатите порти. Те избледняваха — невеществени, прозрачни — изгубваха се, а някаква ръка го беше хванала за рамото. Искаше му се да изкрещи, но това трая само миг.
— Всичко вече е наред — прошепна му някой и ръката го пусна.
Пол се опита да извърне глава, да седне. Откри, че не може дори да помръдне. Един едър човек, чието лице беше почти скрито от качулка, се изправяше, застанал до него на колене. Пол си помисли, че мярва част от светъл мустак и — невъзможно! — блестящ зъб с коронка.
— Защо тогава не мога да помръдна? — прошепна той през стиснатите си зъби.
— За мене беше много по-лесно да наложа общо заклинание върху целия лагер, отколкото да избирам.
Трябваше да събудя тебе и да оставя другите да спят. За нещастие, парализата е част от това.
Пол заподозря, че това е лъжа, ала не виждаше начин да провери.
— Видях, че сънят ти е тревожен. Реших да ти дам облекчение.
— Как така разбираш, че нещо тревожи нечий сън?
