минал обичайната подготовка!
— От друга страна — отвърна Пол, — вероятно това е най-доброто място, където бих могъл да разбера какво точно става. А и съм сигурен, че ще намеря как да използвам допълнителната сила и проницателност, които бих могъл да придобия след посвещаването.
— Наистина ли имаш доверие на Ибал?
Пол сви рамене.
— Май ми се налага — до някаква степен…
— Освен ако още сега не решиш да зарежеш играта.
— Това ще ме върне пак там, откъдето тръгнах. Не, благодаря.
— Но ще имаш време по-добре да обмислиш нещата и може да намериш друга линия на разследване…
— Да — отвърна Пол. — Ще ми се да беше така. Но усещам, че времето е нещо, което не бих могъл да си позволя да пилея.
Миша ръкавичка въздъхна и се извърна.
— Тази планина ми изглежда зловеща… — пророни той.
— Май съм съгласен с теб.
На следващата сутрин, след като минаха през възвишенията, стигнаха до нисък хребет и спряха. Под източния склон се беше ширнало нещо, излязло сякаш от сънищата или от приказките: искрящо сборище от кремави кули и златни шпилове сред сгради, които изглеждаха така, сякаш бяха изрязани от масивни скъпоценни камъни; над блестящите пътища се извисяваха ослепителни арки, колони от кехлибар, дъгоцветни фонтани…
— Богове! — възкликна Пол. — Нямах представа, че изглежда така!
Ибал се разкиска.
— Кое му е толкова смешното? — попита Пол.
— Човек е млад само веднъж. Нека да бъде изненада — отвърна старият магьосник.
Пол продължи озадачен. С напредъка на деня градът мечта позагуби своя блясък. Първи стихнаха искренето и дъгите; след това и цветовете започнаха да избледняват. Над сградите се спусна мараня, а след нея сивота покри гледката. Зданията сякаш се смалиха, а някои от шпиловете и по-високите колони изобщо изчезнаха. Прозрачните стени помътняха и започнаха да се движат — с леко, плискащо движение. После изчезнаха фонтаните и арките. Сега той сякаш гледаше града през опушено, криво стъкло.
Когато седнаха да обядват, Пол се обърна към Ибал:
— Добре, изненадан съм, а сега съм и няколко часа по-стар. Какво стана с града?
Ибал почти се задави с кашата си.
— Не, не — успя само да каже. — Изчакай да стане време за вечеря. И гледай какво става.
Пол точно така и направи. Докато слънцето пълзеше на запад и сянката на върха падаше над мъглявите очертания на сградите, плисъците спряха и стените започнаха да възвръщат нещичко от предишния си блясък. Пол и Миша ръкавичка продължаваха да се взират. Щом сенките се удължиха, градът сякаш започна да расте — отначало бавно, после — все по-бързо и по-бързо, докато се смрачаваше. Самата мъгла сякаш започна да се разсейва и сред нея отново започнаха да се виждат очертанията на по-високите постройки. Когато се приближиха още повече, дочуха и шуртенето на фонтаните. Цветовете отново наситиха очертанията на сградите. Кулите, колоните и арките придобиваха все по-голяма плътност.
Когато стана време за вечеря, те бяха съвсем близо, а градът наподобяваше утринния си вид. Мъглата продължи да се разсейва. Те спряха да се нахранят, без да откъсват очи от гледката.
— Е, сети ли се? — попита Ибал и започна да бърка тъмния бульон с лъжицата.
— Май по различно време този град представлява нещо различно — отвърна Пол. — Значи, очевидно не е това, което изглежда, и значи е омагьосан по някакъв начин. Нямам представа какво всъщност представлява и защо се променя.
— Всъщност, там има няколко пещери, колиби и палатки — обясни Ибал. — Всеки път по жребий на някой от магьосниците се възлага отговорността да приведе мястото в ред за събора. Обичайната практика е отначало да изпращат там чираците си и някои слуги. Те чистят и поправят постройките, опъват шатрите и се грижат за удобствата. После чираците се упражняват със заклинания да му придадат приятен вид. Обаче различните чираци имат различни способности и тъй като това е само временна работа, рядко се използват първокласни заклинания. Затова градът е красив от залез-слънце до зори, но с напредването на деня започва да се колебае. Най-зле е по обяд и тогава можеш да мернеш какво всъщност гола зад всичко това.
— Заклинанията и вътре в града ли важат?
— Наистина е така, Луд жезъл. Скоро сам ще видиш.
Докато наблюдаваха, искренето се появи отново — отначало слабо, после — все по-силно.
Стигнаха в подножието на Белкен вечерта и навлязоха в сияйния град. Първата арка, през която минаха, беше направена от клонки, вплетени една в друга. Изглеждаше като направена от мрамор, по който в сложни фигури се преплитаха златни жилки. Безбройни светлинки се носеха във въздуха на височина няколко човешки боя. Пол въртеше глава насам-натам и се дивеше на чудесата. За разлика от всички градове, в които беше попадал досега, този изглеждаше чист. Пътят под краката им беше неестествено блестящ. Сградите изглеждаха крехки и прозрачни като яйчени черупки, филигранни капаци закриваха прозорци с причудливи форми сред стени, покрити с орнаменти от скъпоценни камъни. Имаше балкони и високи мостове и сводове, под които се разхождаха богато облечени мъже и жени. По отворените витрини на магазините бяха наредени магически предмети, а из целия град имаше клетки с екзотични зверове. Някои от тях дори обикаляха, без да причиняват никому вреда, сякаш разглеждаха града. От един мангал на ъгъла се надигаха плътни облаци червен дим, а до него магьосник с тюрбан нареждаше нещо. Високо-високо над улицата димът изписваше във въздуха демонично лице и тяло. От няколко посоки се чуваха звуци от флейти, струнни инструменти и барабани. Импулсивно Пол измъкна китарата си, настрои я, метна ремъка през рамо и започна да свири. Продължаваха да вървят. Усети, че драконовият му белег невидимо тупти, като отзвук от обкръжаващите ги магии. Яркоцветни птици в златни и сребърни клетки заизвиваха трели в отговор на песента му. Неколцина минувачи извърнаха лица към него. Високо над тях върхът излъчваше меко сияние, сякаш около него хвърчаха рояци светулки. А още по-високо в чистото небе бяха изгрели звездите. Повя хладен ветрец и донесе миризмите на екзотични благовония, на парфюми и сладкия мирис на горящи цепеници.
Миша ръкавичка душеше и се ослушваше, пръстите му тръпнеха, очите му се стрелкаха.
— Трудно ще е да усетиш какво можеш да откраднеш на такова място, където нищо не е онова, което изглежда — отбеляза той.
— Тогава защо не приемеш, че си излязъл в почивка?
— Май няма да стане — отвърна Миша ръкавичка, взрян в едно демонично лице, което го гледаше иззад високата решетка на прозореца отляво. — Може би по-скоро ще приема, че това упражнение е част от задължителното образование…
Ибал, който на всеки завой гракваше по някоя заповед на прислужниците си, явно знаеше пътя до мястото, където щеше да отседне. Както Пол разбра по-късно, открай време той отсядаше все на едно и също място. Всеки път то изглеждало по коренно различен начин — осведоми го един от по-възрастните прислужници. Тук ориентацията беше по-скоро въпрос на познаване на разположението на сградите, а не на изгледа им.
Покоите, в които ги въведоха като гости на Ибал, изглеждаха разкошни и елегантни и макар че всичко беше покрито с измамния блясък на великолепието, Пол забеляза, че солидните на вид стени сякаш поддаваха, когато се облегнеше на тях; понякога гладките подове се оказваха грапави под стъпалата му, а столовете не бяха така удобни, както изглеждаха.
Ибал ги бе пуснал, казвайки им, че има намерение да си почине и че ще ги представи на служителите по посвещаването на другата сутрин. Така че след като се изкъпаха и преоблякоха, Пол и Миша ръкавичка отново излязоха да поразгледат града.
Кълба от бяла светлина осветяваха най-главните улици. Разноцветни топки допълваха феерията.
