— Не, но някаква неразбираема за мене сила ми попречи да напусна този континент.
— Странно.
Човекът прехвърча през стаята и се размаза върху отсрещната стена.
— Знаеш ли какво си мисля, че е?
— Не. Какво? — попитах аз.
— Според мене, ти си под заклинание, за което изобщо не знаеш — по някакъв особен начин си обвързан с някакъв особен дълг.
— Нямам представа какъв може да е той.
— Я ми помогни с тези вътрешности, а? Трябва да ги позавържа малко.
— Ей сега.
— Е, според мене, трябва да откриеш за какво става дума и да се отървеш от него. Може пък проклетият господар, който ти го е наложил, вече да е мъртъв или изкуфял. И в двата случая би имал голям късмет. След като веднъж свършиш каквото трябва да вършиш — и си свободен.
— Ами как да разбера какво е?
— Май че аз ще трябва да те наставлявам и по-нататък. Тъй като съм готов да те смятам за свой приятел, ще ти доверя нещо много тайно: моето име. Казвам се Галеран.
— Хубаво име — казах аз.
— То е нещо повече от дума. Разбрано напълно, то обобщава моята същност.
Щом привършихме с овързването и нанизването, Галеран разчлени тялото и ми подаде един крак и една ръка.
— Я направи с тези работи нещо художествено.
Едната закачих на мертека, а другата натиках в един голям чайник.
— Тъй като знам името си, аз знам всичко, което трябва да знам за себе си — обясни ми Галеран. — И ти ще го узнаеш, когато започнеш да го разбираш. Сега онова, което трябва да направиш, е да откриеш собственото си име. Когато го научиш, ще разбереш и каква е задачата, с която си бил натоварен.
— Наистина ли?
— Естествено. Едното следва от другото.
Галеран постави главата върху камината.
— А как ще го открия? — попитах аз.
— Трябва да претърсиш най-ранните си спомени — сигурно ще ти се наложи да го правиш много пъти. Там е някъде. Когато го откриеш, ще го познаеш. Когато го познаеш, ще познаеш себе си. И тогава можеш да действаш.
— Ще… ще се опитам — смънках аз.
Галеран започна да вади живи въглени от камината и да ги пръска из стаята.
— А сега ми помогни да ги раздухам, за да пламнат, става ли? Винаги е най-добре да палиш къщата, след като си свършиш работата.
— Готово.
Докато се напъвахме да подпалим стаята, го попитах:
— Защо господарят ти, проклет да е, е поискал да унищожиш този човек?
— Сигурно единият е дължал пари на другия и не е искал да ги върне. Забравих кой на кого.
— О…
Изчакахме, докато видяхме, че се разгоря хубав пожар. После се издигнахме в нощта редом с дима и се отправихме обратно към Белкен.
— Благодаря ти за това, на което ме научи днес, Галеран — му казах аз по-късно на раздяла.
— Радвам се, че мога да ти помогна. Трябва да призная, че успя да събудиш любопитството ми… и то много силно. Като научиш историята си, ела да ми я разкажеш, бива ли?
— Разбира се — обещах аз. — Непременно.
Галеран се върна в къщата на проклетия си господар, за да докладва, че е изпълнил възложената му задача. Аз се издигнах във въздуха и поех към едно място високо на източния склон на Белкен. По-рано, докато се изкачвахме, за да съберем лед, бях забелязал там отвор, който водеше към сърцето на планината; беше обкръжен от странни светлини и трептения. Много бях любопитен накъде ли отвежда и бях решил да го изследвам. Знаеш ли къде можеш да си намериш името.
V.
Пол отново се понесе през огромните порти, над земята отвъд. Движеше се по-бързо, отколкото в миналото. Пак се натъкна на преследване, трансформация и ново преследване — докато наблюдаваше, му ставаше все по-забавно. Когато за втори път уловиха жертвата обаче, онези я изядоха и трябваше да си търсят нова. Пол усети вътре в себе си някакъв подтик, който го накара да се отдръпне и да навлезе в пустинята. Стори му се, че пътува дни наред в смътна, неопределена форма, над неизменна мъртва пустош и най-накрая стигна до полуразрушени, ала високи черни планини, прострели се от хоризонт до хоризонт. Три пъти се издига той нагоре и три пъти отново пропада надолу; на четвъртия път сухият, виещ вятър го изтика към един процеп, през който прелетя. Появи се от другата страна и видя под себе си град, построен на тераси, който покриваше целия склон. Този склон слизаше много по-ниско надолу от онзи от другата страна и най-накрая свършваше на брега на древно, неподвижно море — без вълни, без приливи. Продължаваше и под повърхността му. Той започна да кръжи над морето и съзря очертанията на сгради под скалите и тъмните, движещи се силуети на обитателите. През сумрачната мъгла видя и създанията, обитаващи горните тераси — сивкави, дългоръки, подобни на чудовища. Бяха малко по-дребни от съществата, които бе видял в пустинята. Виждаха се и такива с облик на хора, които свободно се движеха сред тях.
Той се спусна много бавно и кацна да си почине върху един висок шпил. Загледа се във фигурите долу. Скоро в основата на зданието се събра голяма тълпа. След малко те вече бяха струпали клада. Доведоха няколко оковани човеци, разчлениха телата им и ги изгориха. Димът се издигна, той го вдиша и това му беше приятно.
Накрая разпери криле и полетя в спирала надолу, към най-ниската тераса, където го чакаха. Поклониха му се ниско и засвириха на инструменти, които виеха, думкаха и тракаха. Той се заразхожда сред тях, като от време на време избираше по някого и го разкъсваше с нокти и клюн; останалите наблюдаваха това със страхопочитание и явно удоволствие. По-късно към него се приближи един, който носеше меден нашийник, инкрустиран с бледи, мъждукащи камъни; държеше железен жезъл, завършващ с тризъбец и увенчан с бял пламък, бълващ сажди.
Той последва светлината и онзи, който я носеше, в сенчестата вътрешност на една от сградите — схлупено малко здание с наклонени подове и разкривени стени. Беше влажно, нямаше прозорци; вонеше на гранясали благовония. Дълбоко навътре, върху висока мраморна плоча, лежеше студена и неподвижна жената. До главата и до краката й горяха свещи. Единствените й одежди бяха гирлянда и колан от червени цветни венчелистчета, вече леко почернели. Косата й беше бледоруса, почти бяла. Устните, зърната на гърдите и ноктите й бяха боядисани в синьо. От клюна му се откъсна меко чуруликане и той се изкачи по стълбите, върху плочата, върху жената. Одра я с нокът и на два пъти заби клюн в нея; после запя. Обгърна я с криле и започна бавно да се движи. Онзи, който носеше железния жезъл, удряше по студения каменен под в бавен, отчетлив ритъм, а пламъкът хвърляше танцуващи сенки по сълзящите стени.
След много-много време жената отвори бледите си очи, но погледът й беше празен и тя още дълго остана неподвижна. Накрая се усмихна.
Когато и тримата излязоха, останалите се бяха събрали пред сградата. Те сякаш извираха от дълбините и се спускаха надолу по високите тераси. Тътенът, воят, сухото трополене на музиката се бяха разраснали до невъобразима степен, а ритмичното крякане, излизащо от гърдите на самите събрали се същества, звучеше в дисхармония. После процесията, водена от факлоносеца, потегли бавно и обиколи равнищата на кръгообразния град — свят, потопен в морето. По време на пътуването те нощуваха в декорирани в червено стаи, а докато ту се потапяха в морето, ту се издигаха над него, то шест пъти смени цвета си. Огромни ръждиво-червени червеи плуваха около тях — безоки, жужащи, гърчещи и въртящи се. Пространството се огъваше, гледките се сменяха с невероятна бързина. Звуци на мощен гонг ги приветстваха и изпращаха.
