— И какво ще стане тогава?
— Ами в този миг ще бъда свободен да разкъсам този кучи син на парченца и да офейкам… и да се надявам, че не е оставил някой магьоснически документ, в който да се споменава името ми, или пък че не го е подшушнал на някой сополанко от чираците си. За да си в безопасност, трябва винаги да унищожаваш и жилището на проклетия си бивш господар. А най-добре е да го подпалиш и после да изтрепеш всичките му чираци, дето се мотаят наоколо.
— Ще го запомня — казах му аз, след като отново превърнахме товара си в големи буци лед, подредихме ги в долапите и тръгнахме за още.
— Ама ти никога ли не си го имал този проблем? Никога, нито веднъж?
— Не. Изобщо.
— Ама че странно. Значи, сигурно произхождаш от някое голямо природно бедствие. И това става понякога.
— И такова нещо не си спомням. Помня само някаква много голяма битка, но то едва ли е същото.
— Хммм… Много кръв ли имаше?
— Май че да. Това ли е?
— Не, не мисля, не може да е то само по себе си. Но може да е указание, ако процесът вече е бил започнал.
— Май имаше и някаква силна буря…
— И бурята може да е от помощ. Но дори и това не е достатъчно.
— Е, ами какво да правя тогава?
— Какво да правиш ли? Благодари се, че никой не ти знае името.
— Че и аз дори не си знам името… тоест, ако изобщо имам име!
Стигнахме до върха, отново се натоварихме и тръгнахме обратно.
— Трябва да имаш име. Всичко си има име. Един от старите ми го каза.
— От старите ли?
— Ама ти наистина си голям наивник! Старите — това са древните демони от онези времена, които хората са забравили, от преди цели векове. За техен късмет са забравили и имената им, така че те си живеят живота, без да ги притесняват разни магьосници, в далечни пещери, по високи върхове, в сърцата на вулкани и в падини на дъното на океана. Ако ги чуеш какви ги приказват… — никой проклет господар не може да те потиска като проклетите господари от едно време. Трудно е да разбереш дали наистина има някаква разлика, защото не познавам никой, дето толкова да няма късмет, че да е служил и на древен, и на съвременен проклет господар. Ала старите са мъдри — как няма да помъдреят, след като съществуват толкова отдавна… Някой от тях може и да знае как да ти помогне.
— Ти познаваш ли случайно някой от тях?
— О, да! По едно време, когато за пореден път бях свободен, живях сред тях — долу в пещерите на Ръмжащата земя, където горещата магма ври и кипи… Ех, какво чудесно, щастливо място! Де да бях там сега!
— А защо не се върнеш?
— Нищо не би ме зарадвало повече! Но не мога да се отдалечавам от гадното заклинание на господаря ми, проклет да е, а пък той няма навика да дава отпуски!
— Колко жалко…
— Жалко я!
Влязохме отново в килера и напълнихме сандъците с лед догоре.
— Е, благодарение на тебе привърших предсрочно — рече демонът, — а проклетият ми господар няма да ме призове отново, докато не разбере, че съм свършил. Ето защо разполагам с няколко минути свобода. Ако искаш, можем да се върнем на върха — оттам се вижда надалече — и аз ще се опитам да те насоча как да стигнеш до пещерите на Ръмжащата земя — макар че входът им се намира на друг континент.
— Покажи ми пътя — отвърнах аз и той се издигна нагоре.
Последвах го.
Обяснението беше доста сложно, но аз тръгнах веднага. Понесох се далече на север, докато стигнах до голямата вода, която на равни интервали се издигаше към звездите, които отразяваше. Там неволно забавих ход. Знаех, че за да продължа пътуването си, трябва да я прекося, но не беше ми останало и капка желание да продължа. Понесох се озадачено на север, следвайки бреговата линия. Какво ли ме задържаше?
Най-накрая овладях напълно мъглявото си същество. Опитах се да обмисля положението рационално. Не виждах причини да се колебая. Пренебрегнах странната летаргия, която ме беше обзела. Като се насилих да продължа напред, аз преминах над тясната камениста плажна ивица и се понесох над плискащите се, клокочещи вълни.
Усетих, че новата ми решителност започна да се разколебава, но се насилих да продължа, да преодолея странната бариера, поставена пред мене — каквато и да беше тя.
Тъкмо тогава чух глас, който се смесваше с грохота на вълните.
— Бел… ор… — казваше той. — Бел… ор…
Слушах и ме обземаше все по-голям страх.
— Бел… ор… — повтаряше гласът. — Бел… ор… Бел… ор… Бел… ор… — и отново, и отново, и отново.
Осъзнах, че някаква част от мене веднага е разбрала нещо от онова, което се криеше зад тези звуци. И знаех, че те означават, че съм победен.
Събрах последните остатъци от волята си, за да се противопоставя на силата, която ме възпираше, защото можех да задам поне един въпрос.
— Защо? — извих се аз към вълните, към звездите. — Защо? Какво искаш?
Последва миг на тишина, а после гласът се върна отново.
— Бел… ор… Бел… ор…
Усетих как поражението се излива в мене — тъмно и студено като водите долу — и разбрах, че тези странни думи са единственият отговор, който ще получа.
Завих обратно, втурнах се към брега и се понесох на юг. Разбрах, че трябва да потърся другаде отговорите на моите въпроси. Вътре в мене думите постепенно стихваха. Мислите ми се съсредоточиха върху Пол Детсън.
След като отново стигнах сияйния Белкен и изпълнения с магия град в подножието му, аз безпогрешно се насочих към сградата и към стаята, в която спеше Пол. Как постигнах това, без всъщност да прилагам никакви умения, не бих могъл да обясня, освен ако между нас в резултат на нашето общуване не беше възникнала някаква връзка.
Докато преглеждах изтъканите от него защитни заклинания, го чух лекичко да стене. Навлязох в спящия му ум и видях, че в съня си е минал отвъд някаква врата и се е намерил на място, което едновременно и го привличаше, и го отблъскваше. Никога преди не се бях месил в работите му, но си спомнях, че той сякаш си бе отдъхнал, когато го събуди онзи безименен магьосник — последния път, когато сънува подобен сън. Затова го накарах да се събуди.
Той лежа дълго време разтревожен, после се унесе в много по-спокойна дрямка. Тогава тръгнах да търся своя познат демон, за да видя не бих ли могъл да науча още нещо.
Закръжих над жилището на проклетия му господар, но приятелят ми го нямаше нито там, нито някъде наблизо. После забелязах смътната блещукаща следа — същата, каквато бяхме оставили след себе си, докато карахме леда. Побързах да тръгна по нея, защото докато се губех в размисли, тя се беше разсеяла още повече.
Завтекох се по небесната следа с всички сили. Разстоянието се оказа доста голямо, но дирята засия малко по-ярко и аз разбрах, че го настигам.
На много километри нататък, на юг и после на запад, следата се спускаше към някакъв град на брега на една река и свършваше в една къща, която трепереше и от която се разнасяха трясъци. Влязох вътре и забелязах, че всичко беше оплескано с кръв — стените, подът, дори таванът. Приятелят ми беше сграбчил някакъв човек, мъж — крайниците му бяха строшени, а мозъкът му бе разсипан край камината.
— Здрасти! Много бързо се връщаш! Да не би да не съм ти обяснил добре накъде да вървиш?
