Ларик също погледна нататък.
— Предполагам, че си имал интересни преживявания, след като веднъж си открил способностите си? — припряно попита той.
— Да, много — отвърна Пол. — Мога да напиша цяла книга.
— А запомнил ли си някои от тях като особено важни?
— Не.
— Оставам с впечатлението, че не ти се говори много за тези неща. Добре. Това не се изисква от тебе. Но ако искаш да ми го кажеш, бих желал да разбера едно нещо.
— И какво?
— Един бял магьосник може при случай да използва онова, което е известно като черна магия, и обратно. Знаем, че те всъщност са кажи-речи едно и също, а онова, което определя разликата, е намерението, с което се използват, и това, че пътят на един магьосник може да се опише единствено от гледна точка на намерението. Избрал ли си вече по кой път да тръгнеш?
— Използвал съм онова, което е трябвало да използвам, така, както ми се е налагало да го използвам — отговори Пол. — Харесва ми да си мисля, че намеренията ми са били относително чисти, но точно така се оправдават повечето хора в собствените си очи. Искам да кажа… така де, през повечето време.
Ларик се усмихна и поклати глава.
— Щеше ми се да имаме повече време да си поговорим, защото усещам зад твоите думи нещо много особено. Използвал ли си някога магия с голяма сила срещу друго човешко същество?
— Да.
— И какво стана с него?
— Той е мъртъв.
— И той ли беше магьосник?
— Не точно.
— Не точно ли? Ама как така? Човек или е магьосник, или не е!
— Това беше много особен случай.
Ларик въздъхна, но след това пак се усмихна.
— Значи, ти си черен магьосник.
— Ти го каза. Не аз.
Последните трима кандидати вече се бяха приближили към групата и бяха представени. Ларик ги огледа хубаво и се обърна към тях:
— Закъсняхме. Тръгваме веднага ето по този път и вървим, докато излезем от града. Дирята, която трябва да следваме, започва малко след това и оттам започваме изкачването. Още не знам колко пъти ще можем да спираме за почивка, ако изобщо можем. Зависи от това, докъде ще стигнем и кога. — Той посочи купчина сгънати бели дрехи. — Всеки да си вземе по една роба. Ще ги облечем точно преди да влезем в планината.
Обърна се, мина под арката и пое по пътя.
Миша ръкавичка се приближи до Пол.
— Сутринта ще те чакам на изхода — рече той. — Късмет!
— Благодаря.
Пол забърза след другите и се придвижи в челото на групата. Когато се обърна, Миша ръкавичка беше изчезнал. Продължи, докато настигна Ларик, и тръгна в крачка с него.
— Любопитен съм — подхвърли той, — защо толкова упорито се мъчиш да ме изкараш черен магьосник.
— Не че ме е грижа — отвърна онзи. — Тук, на това място, се срещат и си общуват свободно хора с всякакви убеждения.
— Но аз не съм черен магьосник! Или поне така си мисля…
— Няма значение.
Пол сви рамене.
— Хайде, от мен да мине.
Той забави крачка и се сля с групата чираци. Нурф застана до него.
— Малко нещо изненадка, а?
— Какво искаш да кажеш?
— Колко изведнъж стана всичко. Ибал дори още не знае, че съм тръгнал. Той все още е… — той млъкна и се ухили, — … зает.
— Поне ме вписа в списъка, преди да насочи вниманието си към други неща.
— Не беше изцяло от алтруизъм — отговори Нурф. — Доста сериозно ще ти завиждам, ако излезеш от всичко това цял-целеничък.
— Как така?
— Не знаеш ли?
Пол поклати глава.
— Лудите жезли — особено онези, които минат през посвещаването — заобяснява Нурф, — са почти без изключение най-могъщите магьосници от всички. Разбира се, те не са чак толкова много. И все пак, точно затова на Ибал му се ще да си спомняш за него с известна привързаност и благодарност.
— Проклет да съм! — възкликна Пол.
— Ама ти наистина ли не знаеше?
— Ни най-малко. Чудя се това има ли нещо общо с напъните на Ларик да разбере бял ли съм, черен ли съм.
Нурф се разсмя.
— Предполагам, че би му било пренеприятно, ако противниковата страна се сдобие с добро попълнение.
— Какво искаш да кажеш?
— О, всъщност не знам за него чак толкова много, но сред другите кандидати се носи мълвата, че Ларик бил толкова, ама толкова бял — същинска лилия — че си прекарвал цялото свободно време в мразене на противника. Освен това го смятат за много добър — в чисто технически смисъл.
— Писна ми все да ме мислят за нещо друго — въздъхна Пол. — Откакто се помня, все е така.
— Засега е най-добре да го изтърпиш още малко.
— Нямах предвид да се опитвам да преча на посвещаването.
— Сигурен съм, че ще го проведе идеално. Те, белите, са много съвестни.
Пол се засмя. Нагласи зрението си и отново погледна към конуса от светлина. Беше се разраснал забележимо. Извърна се и пое към трупащите се облаци. Там, под тях, Белкен вече беше започнал да излъчва леко сияние.
VI.
Седнал на широкия перваз пред входа на пещерата, на три четвърти от пътя към върха на западния склон, Пол дояде хляба и изпи водата, докато гледаше как слънцето потъва под тежестта на беззвездната нощ. По пътя нагоре бяха спирали само веднъж — съвсем за кратко — и сега стъпалата му леко пулсираха. Помисли си, че и другите сигурно ги болят краката.
На югозапад проблесна светкавица. Студеният вятър, който ги следваше през повече от половината път, засвистя леко сред скалистите възвишения нагоре. Планината сияеше леко — тя сякаш сияеше всяка нощ, ала днес, дори докато го наблюдаваше, сиянието ставаше все по-ярко и по-ярко. А когато превключи на второто си зрение, стори му се, че целият Белкен гори в бавно разрастващ се син пламък. Тъкмо щеше да го спомене на Нурф, когато Ларик стана на крака и прочисти гърло.
— Добре. Облечете одеждите върху дрехите си и се стройте в колона пред входа — каза той. — До първата точка има доста ходене. Аз ще ви водя. Никакво говорене — освен ако не ви питам нещо.
Те разгънаха грубите бели дрехи и започнаха да ги обличат.
— Каквито и видения и превъплъщения да се явят пред очите ви — наред с друга промени във възприятията — това не е повод нито за безпокойство, нито за обсъждане. Приемете всичко, което става с
