Щом приближи до сушата, внимателно избра място, прелетя над ниските тераси, сниши се, разтвори нокти и описа широк кръг.
Тялото на змията яростно се гърчеше, докато падаше надолу към града. Щом се удари в земята, рухнаха сгради, хора и демони бяха смазани, фонтани секнаха, сред развалините пламнаха пожари. Продромолу сведе глава, прибра криле. Хвърли се надолу към поваления си противник.
Щом удари с нокти, неподвижното тяло на Талкне изведнъж откликна като счупена пружина. Един пръстен се преметна през гърба му и мигом се стегна. Изгубил равновесие, с пречупено крило, сред разлетели се пера, Продромолу отхвръкна настрани, после пак, и пак. Нови сгради рухнаха, статуи се прекатуриха, а те се обръщаха, търкаляха, падаха. Спуснаха се надолу по терасите, земята се тресеше под тях. Щом стигнаха най-ниското ниво, пеенето се усили.
Талкне продължаваше да стяга пръстените си, а Продромолу се вкопчи още по-здраво в нея и продължи да кълве яростно. Кръвта им се смеси и потече в подобни на спирали локви. Навсякъде край тях бяха разпръснати трупове в оранжеви одежди. Птицата продължи да удря по люспестото тяло, което го притискаше в мощни навивки. Най-накрая змията леко охлаби хватката си и птицата нападна с нова сила. Дереше буци плът и ги мяташе в една малка декоративна градинка със сребролистни храсти.
Усети, че тялото на змията омеква. Измъкна се от хватката й и отново нападна, после отметна глава и нададе пронизителен крясък. После бавно, болезнено разпери криле и се издигна във въздуха.
Главата на змията се метна нагоре, зъбите изтракаха и се сключиха около десния му крак. Талкне се изви като камшик, метна Продромолу през въздуха, във водата, без да пуска крака, и веднага се плъзна след черната птица, за да се навие отново около нея.
— Ти от този свят няма да се измъкнеш — повтори Талкне и го затегли към дълбините.
— Пол! — извика изведнъж другият. — Не знаеш какво правиш…
Последва дълга пауза. Змията влачеше птицата все по-надалеч от брега.
И накрая дойде отговорът.
— Знам.
Талкне се гмурна и повлече Продромолу със себе си.
Птицата се изтръгна за миг и заби човка в главата на змията, само миг преди острите зъби да напипат шията й и да се сключат.
Докато водите кипяха край него, и когато огромната човка се стовари върху змийската глава, Пол усети, че съзнанието му помръква, а после сякаш всичко се отдалечи. И дори докато зъбите му се врязваха все по-дълбоко в шията на другия, той се усети отдалечен от всичко това, сякаш наистина в него участваха двама съвсем други противници…
Хенри Спайър се мяташе като луд, но не можеше да освободи шията си от яката захапка. Докато потъваше все по-дълбоко във водата, той усети как мракът се надига и го покрива целия. Искаше му се да изкрещи. Опита се да събере сили, но преди да успее да извърши нужното движение от Изкуството, с него вече беше свършено.
XX.
Вървеше. Мъглите се кълбяха край него, силуети се появяваха и изчезваха. Появи се и един познат с послание за него…
Беше студено, много, много студено. Искаше му се да има одеяло, но някой тикна в ръцете му нещо друго. Ала поне излъчваше топлина и това беше хубаво. Стенанията заглъхнаха. Чак тогава осъзна, че през цялото време не бяха секвали. Вкопчи се още по-здраво в онова, което държеше, и в него потече нещо силно…
— Пол! Ставай! Събуди се! Бързо!
Посланието…
Усети шамар по лицето си. Лице? Да, имаше лице…
— Събуди се!
— Не… — измънка той и се вкопчи още по-силно в жезъла.
Жезъл?
Отвори очи. Виждаше лицето /пред себе си размазано, но въпреки това то му беше познато отнякъде. Приближи се и чертите му се откроиха ясно.
— Миша ръкавичка…
— Ставай! Веднага! — сръчка го дребосъкът. — Другите вече са се размърдали!
— Други ли? Не раз… Ох!
Пол се надигна с мъка. Миша ръкавичка му помогна да седне. И щом седна, видя, че онова, което стискаше в ръце, беше скиптърът на баща му.
— Откъде го измъкна пък това?
— После ще ти обясня! Вземай го и го използвай!
Пол се огледа из залата. Ларик се бе претърколил и беше обърнал лице към него. Очите му бяха отворени, но погледът му беше празен и неразбиращ. Срещу него, близо до вратата, стенеше Райл Мерсон, който тъкмо се беше размърдал. С ъгъла на окото си Пол забеляза, че ръката на Таиса се вдига. Спомни си думите на Спайър за липсата на воля и се втренчи в него, докато онзи се опитваше да се надигне.
— Всичките ли са ни врагове? — попита Миша ръкавичка. — По-добре се заеми веднага с онези, които действат по-бързо!
— Измитай се оттук — рече му Пол. — Бързо!
— Не мога да те оставя точно сега!
— Трябва! Както и да си се вмъкнал тук…
— През прозореца.
— Значи пак през него ще се измъкнеш. Давай!
Пол се вдигна на едно коляно и издигна скиптъра пред себе си, втренчен в Хенри Спайър. Миша ръкавичка се скри от погледа му, но Пол не можеше да разбере дали е офейкал или просто се е дръпнал. Отнякъде в ноздрите му нахлу мирис на дракони.
Ръката му вече пулсираше и той потръпна благодарно, задето силата не го бе изоставила отново. Статуетката все още си беше на мястото там, върху диаграмата, с лице срещу Портата. Стана на крака и изпрати волята си по скиптъра. Той жегна дланите му в отговор. В ушите му прокънтя протяжна, беззвучна органна нота.
Изобщо не усещаше никакво съмнение в това, че Спайър трябва да умре. Ако го оставеше жив, това щеше да е по-голямо престъпление, отколкото да го убие, защото щеше той да носи вината за всяко зло, което онзи би могъл да сътвори.
С гръмотевичен звук от върха на скиптъра изскочи струя от почти течен пламък и падна върху Хенри Спайър. Залата грейна ярко и сенките започнаха да се надбягват по грапавите стени.
После пламъкът се разцепи като змийски език и Пол видя, че Спайър е застанал между двата пламъка с вдигната десница.
— Как успя да го напипаш пък това? — надвиха той ревящия огън.
Пол не отговори, а се напрегна с всички сили да събере пламъците в един. Като окървавена ножица в разтреперана ръка, пламъците започнаха да се приближават, после да се отдръпват от мъжа в средата. Пол усети, че ответния натиск се усилва, а после утихва, сякаш силата на Спайър на моменти му изневеряваше.
— Тоя дракон отвън е твой, а? — обади се Спайър. — Сигурно добре си го обучил. Не мога да ги понасям тия дракони. Миришат на прокиснала бира и развалени яйца.
Пламъкът изведнъж се разтвори широко и започна да настъпва обратно към Пол.
Пол заскърца със зъби и пламъците спряха. Изведнъж осъзна, че дори и със скиптъра, Спайър явно продължаваше да го превъзхожда. Силата на Спайър все повече нарастваше, а неговата собствена явно бе стигнала границите си. Пламъците започнаха да се колебаят, но продължиха да настъпват към него. Знаеше, че вече е твърде късно да нападне по друг начин и че дори и да можеше, това нямаше да промени
