Беше се надявал, че след като навлезе в цепнатината, ще намери подслон от ветровете, но сега усети насреща си въздушно течение. Подслони се в една ниша в стената отдясно, събра сили и се замисли откъде да продължи. Бе съзрял пред себе си възвишения и други отвори в стените.
Надвивайки ветровете, той пое напред и се подслони под една скална издатина вляво. Вятърът свиреше край него и дълги висулки от ледени кристали проблясваха в тъмните пукнатини сред камъка. Той се напрегна отново, напредна още малко и отново се подслони. Дърпането бе спряло… или по-скоро бе преминало на умствено ниво. Усещаше го като някакъв зов.
Щом почувства, че е събрал доста сили, той навлезе във виелицата и отново полетя напред. И така, лека-полека, успя да премине през дългото дефиле и най-накрая се намери сгушен на последното защитено място, точно преди изхода на прохода. Докато чакаше там, се замисли какво му предстоеше оттук нататък. Реши, щом се измъкне от процепа, веднага да се дръпне плътно до по-близката стена, за да не го завлече обратно вятърът.
Щом измина и последното разстояние, съзря тъмно, древно море, далече напред, после се плъзна встрани и усети как ветровете го подемат и го изхвърлят нагоре към небето.
Издигна се бързо и светът се завъртя като калейдоскоп в сетивата му, каквито и да бяха те. Ветровете го подхвърляха напред и назад край планината, а после усети, че пада… нещо го улови и го прекара през подобен на ренде вихър. Щом всичко това свърши, той отново политна надолу. Сетивата му бяха в пълен безпорядък.
След известно време забави ход и отново усети придръпването. Понесе се далеч от областта на силните ветрове и продължи да се снишава. Постепенно гледката отново се проясни пред очите му.
Долу под него се простираше върху тераси фантастичен град, който се спускаше чак до неподвижното море и сякаш продължаваше и под повърхността му. Сградите бяха асиметрични, много от тях — от покрит с тъмна патина метал, простираха се и наляво, и надясно и лустросваха хоризонта. Нещо го накара да се приближи. Покрай него се носеха кули от разноцветен дим, натежал от тежки парфюми. Необикновените перспективи и бледата светлина постоянно мамеха зрението му. Сниши се и съзря долу демони, които се разхождаха със своите любовници-хора; от отвратителните петоъгълни сгради се носеше странна, бавна музика. Полетя над една улица, покрай която се издигаха гротескни статуи, всички до една бавно въртящи се във вековен фигурален танц. Някакво огромно същество, оковано с вериги зад ръждясали колони, не спираше да ридае над каменен басейн, от който минувачи пълнеха зелените си чашки. Далеч отвъд морето бледи проблясъци, като топли светкавици, оцветяваха сумрачното небе. От гледката му се зави свят; накъдето и да погледнеше, съзираше нещо ново, което не разбираше докрай. Като например високата жълта кула близо до морския бряг. Там стърчеше черната статуя на полуптица — полужена…
После тя се размърда и той разбра, че не беше статуя.
Гласът на Ниалит прокънтя като сто тръби над земята и над морето.
Цялото движение под него замря за миг.
И той разбра.
Обърна се към водите и пое към тях, летеше все по-бързо, светът се превърна в сиво, подобно на тунел петно около него. Движеше се по онази силова линия, която го теглеше насам през света. За пръв път усети присъствието, към което го носеше неговият полет.
В края на тунела се появи тъмнина. После за миг пред него проблесна огромния чернокрил силует, врязан във виолетовото небе. Около него танцуваха светкавици. Само миг — и той се втурна към тази съдбовна среща, току-що пробуденото му съзнание започна да кръжи, да се разпада, да се смесва.
Отвори човка и ответният му вик прокънтя над неподвижните води — вик на ликуване. Той, Хенри Спайър, се бе обединил с древното съзнание на Продромолу, Онзи, който отвори пътя.
Яхна ветровете и се издигна високо-високо, после се гмурна надолу и се загледа в собственото си отражение във водите — смътна сянка на птица, окъпана в злокобна светлина. Тук бе силата, осъзна той. Той щеше да призове своя народ и да го поведе през земята към мястото, където се възправяше Портата. Там щеше да събуди човешкото си тяло от другата страна. Нямаше значение, че само един от Ключовете бе на мястото си. Това щеше да е достатъчна помощ за Онзи, който отвори пътя, щом към заклинанието се добавеше и кръвта на един от победените. Сега нищо не можеше да попречи двете равнини да се слеят и този свят да бъде спасен. Той заплющя с криле надолу, почувства силата им, одраска повърхността на водата, под която плуваха яркоцветни същества.
И тогава тя се издигна пред него — разцепила морето кула от люспи и кал, с немигащи червени очи. Водораслите от дълбините обкичваха рогата й, по гърба й същества с черупки от скала танцуваха сред скелетите на кораби и купчини мъртви кости. И дори когато отстъпи назад, тя се изви, тя, която теглеше отново към първозданната кал на сътворението. Беше Талкне, Змията на Неподвижните води, която епохи наред бе чакала да дойде той и да възобновят вечния си сблъсък.
Продромолу разпери широко криле, зарея се във въздуха, започна бавно да се спуска. И точно в този миг Талкне нападна.
Главата на змията като чук се стовари върху пърхащата птица и я потопи във вълните сред вихър от пера. И Талкне се гмурна след него.
Ноктите на Продромолу се протегнаха като остри ятагани и издълбаха дълбоки бразди в тялото на змията. Заби човката си в нея. Талкне стегна гърба му в пръстен.
После те се затъркаляха във водата, надигайки мощни фонтани от пръски. Кръвта им, която шуртеше на всички посоки, обагри пяната на вълните. Ноктите му продължиха да се врязват в тялото на змията и да търсят слабо място, а пръстенът около гърба му се стягаше и главата на Талкне се стрелкаше насам-натам, търсейки пролука за смъртоносния си удар. Над тях небесата ту потъмняваха, ту отново просветваха. Далече над водата се носеше повтарящият се вик на Ниалит.
— Никога няма да се отзовеш на този зов, Птицо — просъска Талкне.
— И преди сме си говорили за същото, Змийо — отговори Продромолу.
За пръв път очите им се срещнаха и те се взираха дълго и странно един в друг.
— Пол? — изграчи птицата.
— Хенри?…
И тогава Продромолу нападна, надделял над по-бавната човешка същност вътре в себе си. Талкне се сгърчи във внезапен спазъм под ноктите му, но от тъмните крила вече капеше вода. Те плющяха като издигнати мокри платна и змията се претърколи по гръб, заудря с опашка, а Продромолу се издигна във въздуха и се напрегна да издигне противника си горе, в собствената си стихия.
Талкне се бореше, мятайки пръстен след пръстен върху птицата. Но Продромолу успяваше да се измъкне или забиваше човка в тях, без нито веднъж да пропусне. Накрая бавно пое към сушата, повлякъл след себе си змията, с тяло наполовина във водата, наполовина извън нея.
Птицата нададе тържествуващ писък и полетя все по-бързо и по-бързо — колкото по-голяма част от тялото на Талкне, виещо се, гърчещо се, излизаше над водата. След време на хоризонта се появиха и планините, и градът-свят, ширнал се върху склоновете им. И точно тогава змията отново нападна.
Главата на Талкне отхвръкна нагоре с широко отворена уста. Но острите й зъби захапаха само пера. Опашката замахна като огромна тояга и халоса птицата. Продромолу подскочи и описа кръг, но не загуби височина. Три пъти змията се опита да го сграбчи в стегнат пръстен, и три пъти не успя. Главата отново се стрелна нагоре, но Продромолу отби удара с човка и се заиздига нагоре.
Изкачиха се още по-високо, сред въздуха, пронизван от течения. Сега сушата бе по-близо и Талкне бе увиснала немощно и отпуснато в ноктите на черната птица. Крилете заплющяха още по-силно, силен вятър облъхна змията.
— Извън водата — рече Продромолу, — ти не си нищо повече от препарирана кожа, от наденица!
Талкне не отговори.
— Аз съм Онзи, който ще отвори пътя — рече той след малко. — Аз ще отворя широко Портата и ще донеса дъха на новия живот.
— Ти от този свят няма да излезеш — просъска Талкне.
Продромолу се спусна като хала към сушата. Музиката и благовонията сега стигаха до него над водите; тълпа жители, облечени в оранжеви роби, чакаха близо до брега, за да бъдат заклани. Щом сянката му започна да се приближава, запяха и започнаха да се люлеят. Той отново отвори човка и ги приветства с вик.
