притискаш, ти ме манипулираш.
— Нямам друг избор.
— Да бе, да.
Спайър се извърна за миг и се втренчи в Портата.
— Чудя се… — подхвана той.
— Между другото — прекъсна го Пол, — ако ме убиеше, как щеше да се докопаш до ключовете?
— Много мъчно, ако изобщо успеех да ги докопам — отвърна Спайър, — тъй като ти си ги разнасяш в нещо, което на практика си е частна вселена. Ако умреш, да се проникне в нея щеше да е страхотен проблем.
— Значи твоята метафора със свещичката и вятъра май не беше много на място, а? Щеше да се поозориш доста.
— Може би. А може би не. Е, аз не бих разчитал само на това. Портата може да бъде отворена и само с един-единствен ключ — но това би ми отнело година-две и бих видял доста зор. Хубаво е, че говорим само хипотетично, нали?
Пол прекоси залата и за пръв път докосна Портата. Беше студена. Очите на прикованата змия сякаш го пронизваха.
— А какво би станало, ако някой унищожи статуетките?
— Трудничко ще е — отвърна Спайър. — Дори и да знаеш как може да стане.
— Е, говорим хипотетично, нали така?
— Вярно. Портата би изчезнала от този свят, а ти ще си стоиш там и ще съзерцаваш на нейно място проста скала.
— Но сега тя е отворена… или пък би могла да бъде отворена, без помощта на Ключовете… на друго ниво?
— Да. Но само безплътните неща могат да минат оттам — както ти в твоите сънища.
— Но какво изобщо я е докарало тук?
— Баща ти, Райл и аз я докарахме… с неимоверни усилия.
— Как? Ами статуетките какво общо имат?
— Стига вече с тези хипотези… и изобщо с всякакви въпроси — отсече Спайър. — Можеше да избираш между три неща — едно добро и две лоши, спомняш ли си?
— Да.
Пол се обърна към него, облегна се на вратата и скръсти ръце на гърди. Веднага усети студа по гръбнака си, но не се и помръдна. Все още усещаше силата да пулсира в десницата си.
Очите на Спайър се разшириха леко, само за миг. Той погледна нагоре, а после отново надолу към Пол.
— Знам какво ще ми отговориш — каза той, — но искам да те чуя как го казваш.
— Избягал си от баща ми и си го оставил сам срещу цяла армия.
Спайър се намръщи. Изглеждаше озадачен.
— Той действаше противно на това, което го съветвах — каза той. — Армията се намеси заради онова, което направи той, не аз. Нямаше смисъл и аз да умирам заедно с него. Но на тебе какво ти пука? Че ти дори не си го познавал.
— Просто съм любопитен — вдигна рамене Пол. — Искам да разбера как изглежда и от твоя страна.
— Разбира се, ти не би използвал това като аргумент да ми откажеш? Ти беше само едно бебе.
Пол кимна. Мислеше си за онова, което може би беше призракът на баща му — който бе вървял до него в залата с мъглите.
— Прав си. Но нека ти задам още един въпрос, ако обичаш. Вие двамата бихте ли стигнали по-нататък до бой за хегемония над тази земя?
Лицето на Спайър почервеня.
— Не знам — отвърна той. — Може би…
— Да не би тази борба да беше вече започнала? Бил си на прага, и…
— Стига! — кресна Спайър. — Приемам, че отговорът ти е „не“. Поне би ли ми обяснил каква е истинската ти причина да ми откажеш?
Пол сви рамене.
— Избери си, която и да е от всичките, които ти изредих. Може и аз самият да не съм съвсем сигурен. Обаче знам, че са достатъчно.
Сега студенината бе проникнала в цялото му тяло, но той дори не понечи да се дръпне от фигурата на змията, на която се бе облегнал. Сякаш тя сама го бе поканила да се облегне точно там…
— Срамота — обади се Спайър. — Защото тъкмо започваше да ми харесваш…
Пол го удари. Бе събрал силата си до капка, подкрепи я с цялата си воля и я хвърли срещу магьосника.
Много, много бавно Хенри Спайър извади фаса от цигарето, пусна го на пода и го смачка с крак. Прибра обратно цигарето в някакъв таен джоб под наметалото. Беше си чисто показно. Пол знаеше, че онзи усеща силата на атаката му. Но представлението си оказа въздействие. Пол усети, че трепери от страх пред силата на Спайър, но продължи с обсадата и дори успя да събере още сила, за да я подкрепи. Влагаше всичко, на което бе способен, и се чувстваше така, сякаш се плъзга по дълъг тунел, който свършваше в пълен мрак.
Спайър вдигна очи и те се заковаха в неговите. Изведнъж Пол усети надигащата се съпротива.
Спайър пристъпи към него.
Сякаш го обля гореща вълна, сякаш прицелът на неговите усилия стоеше точно пред него, а не на известно разстояние.
Той трескаво превключи на второ зрение. Съсредоточи поглед върху настъпващия към него с вдигнати юмруци Спайър. Образът на магьосника, все още на известно разстояние, се разсея. Лицето му се кривеше в глупава усмивка, по челото му бе избила пот. Юмрукът му вече замахваше.
Вниманието на Пол се разсея. Той се приведе напред и прикри лице с ръце. Чу тежко „Думмм!“ и разбра, че юмрукът на Спайър се бе стоварил върху Портата.
Отпусна ръце и замахна с левия си юмрук, после с десния, и улучи Спайър право в корема. Ударите му се оказаха изненадващо слаби. Корав човек беше.
Дори когато замахна с ляв ъперкът и усети, че е улучил, той разбра, че най-голямата болка, която бе почувствал онзи, сигурно бе в разкървавените кокалчета на дясната ръка. Тя бе странно увиснала. Пол веднага стовари един десен прав върху лицето му, но Спайър отби удара. После се втурна в атака.
Тялото му го смаза и го притисна до Портата. Главата на Пол се удари тежко в нея и му се зави свят. После Спайър отстъпи назад и погледите им отново се срещнаха.
Призова драконовия белег за защита и шок разтърси като светкавица цялата му нервна система. Удари с цялата сила, която бе събрал досега, но тя едва-едва успя да устои на силите, които другият бе обърнал срещу него. Усети върху себе си натиск, който се натрупваше все повече и повече — подобен на онзи, който Райл бе насочил срещу него. Сега и той, и Спайър стояха абсолютно неподвижни, и макар че хвърляше всичките си сили в защитата, натискът все повече се увеличаваше.
Слепоочията му започнаха да туптят, дишането му се затрудни. Целият бе подгизнал в пот, макар че все още му беше ужасно студено. Умът му се замъгли, проясни се, пак се замъгли. Усети, че може да задържи Спайър само още няколко секунди. Защитата му щеше да се пречупи, мъжът щеше да му наложи своята воля, да го принуди да извади статуетките, а после може би щеше да принесе в жертва точно него. Къде бе пламъкът, който го бе водил, който го бе пазил?
Сякаш дочу едва доловим подигравателен смях. В този миг разбра, че седемте го бяха водили тъкмо към този край. Те искаха Портата да се отвори. Ако той не искаше да го направи, те нямаше да го защитават от онзи, който искаше.
Зрението му започна да угасва, отново му се зави свят. Ако това щеше да е краят, то поне бе длъжен да опита да нанесе на врага си последен удар.
Подпря десния си крак на вратата отзад и се метна към Спайър, размахал и двата си юмрука напред, нагоре…
И се изненада, че успя да го улучи. Последното нещо, което видя, преди да се строполи на земята, бе
