Изведнъж драконовият му белег стана леден и той усети как силата нахлува през него. Продължи да съсредоточава волята си и силата, като вълна, потече в стабилен поток надолу по ръката му.
Райл залитна за миг, после се закрепи на крака. Изведнъж Пол се намери изправен върху буца земя — без изобщо да е помръдвал — сред могъщ поток вода, който се пенеше и от двете му страни. Райл стоеше върху малък остров малко по-надолу. Докато гледаше, водата отнесе отсамния край на острова на Райл и онзи бе принуден да се дръпне назад.
Но Райл вдигна ръце с напрегнат, съсредоточен израз на лицето. Устремът на водата започна да стихва.
Земята под краката на Пол потрепери. Водата се плискаше наоколо още известно време, после стихна. Това обаче не продължи дълго. Много скоро тя отново се раздвижи. Но този път потече към Пол. Той я гледаше и не можеше да отлепи очи от нея, а напорът й ставаше все по-голям. Пръстта под него започна да се размива.
Поклати глава, сякаш за да проясни съзнанието си. Райл пак го беше въвлякъл в символика. Едва сега Пол усети натиск, съвсем определено усещане за притискане по цялото си тяло. С всеки момент то ставаше все по-силно.
Съсредоточи отново енергията си.
— Изгори, стопи се, строполи се…
Натискът изчезна и Райл залитна, сякаш някой внезапно го бе ударил. Сега Пол го притискаше с цялата сила на волята си. Райл започна да се клатушка насам-натам, сякаш залюлян от силен вятър.
После изведнъж между тях изникнаха пламъци и се разгоряха, сякаш огромно духало бълваше въздух към Райл. Издигаха се от широката пропаст, която разделяше скалистия пейзаж около тях.
Докато Пол гледаше, ветровете стихнаха и пламъците се издигнаха право нагоре. После топъл бриз облъхна лицето му. Огнените езици започнаха да се накланят към него…
— Не! — изкрещя Пол и видението изчезна.
Все още усещаше бриза и горещината, докато най-накрая не овладя отново силите си. После и те стихнаха и той хвърли енергията си към противника с нова сила.
… Бе застанал на един планински връх, а Райл — на друг. Между тях вилнееше буря. Светкавици се сипеха върху двата хълма…
— Не — почти прошепна той. — Не и този път. — И отново се озова в залата. Продължи натиска.
… Всеки от тях стоеше върху буца лед, подмятана от оловносиво, разпенено море…
— Не.
Отново бяха в залата, а Райл го гледаше кръвнишки. Ръката го наболяваше, но вълните продължаваха да пулсират през нея.
… Около тях бе пълен мрак, заваля метеоритен дъжд…
— Не.
Продължи да се съсредоточава, готов да разсея всяко ново видение. Воля срещу воля — така трябваше да бъде.
Залата започна да избледнява покрай него, но той мигом я върна на мястото й.
— Не.
Усмихна се.
Продължи натиска още половин минута, а после усети, че насреща му се надига натиск. Призова цялата си решителност, но натискът ставаше все по-силен.
Дори и така, разбра той, надмощието бе на страната на Райл. Този човек си играеше играта внимателно, но всъщност нямаше нужда. Знаеше, че не може да устои още дълго. Райл наистина бе по- силният, дори да не го съзнаваше в момента.
Пол отново пристъпи напред. Само да можеше да го стигне, да пусне отново в действие юмруците си…
Но със следващата стъпка натискът стана непоносим. Знаеше, че никога няма да успее да прекоси стаята. А дебелият магьосник вече се усмихваше…
— Татко?
Райл извърна глава и натискът изчезна. Там, вляво от него, Пол видя, че Таиса се е надигнала и седи върху каменната плоча.
— Таиса…
Мъжът пристъпи напред.
Пол събра цялата си сила и удари. Райл тупна като чувал.
— Татко!
Таиса отново се строполи върху каменната плоча. Ларик, който се бе размърдал, отново застина неподвижен.
Гигантски изблици на смях разтресоха залата.
XVII.
Вълкът зави и се вмъкна в голямата пещера под Лицето, сред замръзналите силуети на други зверове и хора. Измъкваше се навън само за кратко, за да намери нещо за ядене — не можеше да се отдалечава много от леговището, а част от ума му постоянно наблюдаваше входа. Бързо бе намерил плячка и сега я бе донесъл със себе си в пещерата. Легна сред сенките на другите обитатели и загриза кокалите. Наоколо му цареше пълна тишина.
Когато се надигна отново, движенията му вече не бяха толкова бързи и продължиха да се забавят, също както пулса и дишането му.
Най-накрая едва се помръдваше, а скоро застина неподвижен. Погледът му стана стъклен. Застина.
Някаква змия бавно започна да се развива върху една скала близо до Лицето. Тя се заизвива надолу по коравия камък. Езикът й се стрелкаше, очите й сияеха. Плъзна се по пода. Приближи се до остатъците от вечерята на вълка и бавно ги погълна.
Изкачи се отново върху скалата, педя след педя, пъхаше се във всяка дупка, във всяка пукнатина, изяждаше всяко насекомо, което й се случеше на пътя. Със стрелкащия се език усещаше всяко раздвижване във въздуха.
Изминаха часове, движенията й се забавиха. Най-накрая се спотаи в една пукнатина, черна като нощта, и замря.
Огромната котка се събуди и се протегна. Погледна към неподвижното, безизразно лице на стената. Обиколи пещерата. Излезе за малко, за да намери храна, също както вълкът преди нея, върна се и се вдърви.
Един мъж се събуди. Изпсува, измъкна ножа си, разгледа го, прибра го. Закрачи насам-натам. След малко заговори на Лицето. То никога не му отговаряше, ала не можеше да го заблуди. Той усещаше разума, усещаше силата в него. Слепите очи сякаш непрекъснато го следяха, накъдето и да тръгнеше.
Най-накрая думите му заглъхнаха и той се превърна в част от пейзажа.
Харпията се събуди и нададе вопъл, последван от проклятие. Бързо изплющя с криле през пещерата и, изобилно и без капка въображение, се облекчи в полет.
После погледна Лицето и млъкна.
Спусна се към останките от вечерята на котката.
Пред Лицето всички бяха като един.
XVIII.
Пол се обърна към вратата. Неестествена сянка покриваше едрата фигура на застаналия там човек. Веднага щом погледът на Пол попадна върху него, онзи пристъпи напред и влезе. Сянката се разсея.
Пол се вгледа в него. Човекът беше облечен с жълто наметало, а отдолу се виждаха по-тъмни дрехи. Беше синеок, с пясъчножълта коса, побеляла по слепоочията. Чертите му бяха загрубели, лицето му — почти открито, почти откровено. Усмихна се. В устата му проблесна златен зъб.
— Е, получи урок, момче — каза той и Пол разпозна гласа му. — Беше те победил, но си позволи да се
