от милостта на онези отвъд Портата и на тези неколцина от нашите, на които ще им бъде все едно и които ще встъпят в съюз с отвъдните.
— И кои ще са тези неколцина?
— Баща ти беше един от тях; Хенри Спайър също е от тях. Ти и такива като тебе — до един Луди жезли.
Пол едва се удържа да не се усмихне.
— Да разбирам ли, че ти не си Луд жезъл?
— Не, аз трябваше да мина по трудния път, за да се изуча.
— Започвам да проумявам защо си се обърнал към бялата магия — каза Пол и мигновено съжали, защото забеляза как лицето на Райл отново се промени.
— Не, не ми се вярва — отговори той и го изгледа ядно. — Ти нямаш дъщеря, омагьосана от проклятието на Хенри Спайър.
— Призракът, който витае тук?…
— Тялото й лежи на скришно място ни живо, ни мъртво. Когато развалих съдружието, Спайър я омагьоса. Ала въпреки това исках да се боря срещу тях.
На Пол му се искаше да отмести поглед, да пристъпи от крак на крак, да се разкърши, да се махне оттук.
Вместо това попита:
— Какво точно имаш предвид под „Луд жезъл“?
— Такива като тебе, с естествена дарба за Изкуството — обясни Райл. — Връзката им със силите е по- близка и по-лична. Те са по-скоро художници на Изкуството, а ние — неговите техници, бих могъл да кажа.
— Благодарен съм ти, че ми обясни всичко това — каза му Пол. — Съзнавам, че колкото и да отричам каквото и да било, свързано с моите намерения, ти няма да ми повярваш, затова и няма да отричам нищо. Защо просто не ми кажеш какво искаш от мене?
— Сънувал си едни сънища — рече Райл с безизразен глас.
— Ами да, така е…
— Сънища — продължи той, — които аз ти изпратих. В тях духът ти проникна отвъд Портата, за да види голата пустиня, която представлява това злокобно място. Видял си и тамошните обитатели, затънали в поквара.
Пол си спомни сънищата отпреди, но се сети и за по-късните, за градовете отвъд планините — те не бяха гола пустиня, там имаше култура — толкова сложна, че не беше по силите на ума му да я проумее докрай.
— Само това ли ми показа — гола пустош? — попита той озадачено.
— Само това? Не ти ли беше достатъчно? Достатъчно, за да убеди всеки човек на място, че Портата трябва да остане затворена?
— Мисля, че си постъпил добре — каза Пол. — Но я ми кажи: ти само сънища ли ми изпрати?
Райл леко наклони глава на една страна и се намръщи. После се усмихна.
— О, това ли? Кет…
— Кет? Това ли е магьосникът, който ме нападна в собствената ми библиотека?
Райл кимна.
— Същият. Да, аз го изпратих. Свестен човек. Мислех си, че ще се справи с тебе и ще оправи работата още тогава, на място.
— Каква работа? Изприказва сума ти неща за Портата, баща ми, Луди жезли и черна магия, а аз така и все още не знам какво искаш от мене.
Дебелият магьосник въздъхна.
— Мислех си, че като ти изпратя сънищата и ти покажа каква заплаха крие това място и внимателно ти обясня положението, както току-що направих, бих могъл — просто би било възможно — да те привлека на своя страна и да те убедя да ми сътрудничиш. Животът би бил къде-къде по-лесен.
— Не започна по най-неподходящия начин с тези игрички с анатомията ми.
— Беше необходимо също и да ти покажа докъде бих стигнал, ако избереш да не ми помогнеш.
— Все още не съм сигурен в това. Какво остава — освен смъртта?
Райл доволно потри ръце и се усмихна.
— Главата ти, естествено — рече той. — Започнах по най-лесния възможен начин. Но ако след като подложа на подходящи за случая мъчения сегашното ти тяло и ти откажеш да ми дадеш каквото носиш, ще завърша прехвърлянето. Ще изпратя главата ти при останалата част от тебе в изгнание отвъд Портата. На мене ще ми остане един малко поосакатен демон за слуга, а ти — мястото си го виждал — ще влачиш нещастно съществуване до сетния си ден.
— Звучи много убедително — забеляза Пол. — А сега: какви биха могли да бъдат последиците?
— Ти знаеш къде са Ключовете — Ключовете, които могат да отворят Портата или да я заключат завинаги. Искам ги.
— За второто, както се предполага?
— Че как иначе.
— Съжалявам, но нямам никакви такива Ключове. Дори и нямам представа къде бих могъл да ги търся.
— Как можеш да го казваш, след като толкова пъти съм ги виждал на масата в кабинета ти — дори и когато наблюдавах борбата ти с Кет?
Мислите на Пол се върнаха едновременно към тази сцена и към един от сънищата му. Усети как вътре в него се надига съпротива.
— Няма да ти ги дам — каза той.
— Усещах аз, че няма да е толкова лесно — и Райл се надигна. — Ако отварянето на Портата значи толкова много за тебе, това просто показва докъде си затънал в това.
— Не е само отварянето на Портата — отговори Пол. — Онова, което ме гложди е, че ще ми се отнеме нещо по такъв начин. За всяко нещо, което успееш да измъкнеш от мене, ще трябва доста да се понапънеш.
Райл вдигна ръце.
— Може да е и по-лесно, отколкото си мислиш — рече той. — Всъщност безболезнено — ако имаш късмет. Само за миг ще разберем колко си прозорлив.
Щом ръцете на Райл започнаха да се движат, Пол потисна желанието си да му отвърне с удар. Като че ли някакво гласче му нашепваше: „Още не.“ Може би беше собственият му глас. Превключи на второто си зрение и видя как го връхлита огромна оранжева вълна.
Когато тя го обля, усети как мисленето му се забавя, а после се сковава. Тялото му се вдърви. Вече изобщо не беше сигурен какво иска и какво — не.
Райл говореше и гласът му като че ли идваше от много-много далече:
— Как се казваш?
Странно очарован, Пол усети как устните му се размърдаха и чу гласа си да отговаря:
— Пол Детсън.
— Под какво име беше известен в света, в който си израснал?
— Даниъл Чейн.
— Притежаваш ли седемте статуетки, които са Ключовете за Портата?
Изведнъж между тях увисна стена от пламъци. Райл като че ли не я усещаше.
— Не — чу се Пол да отговаря.
Дебелият магьосник изглеждаше озадачен. След това се усмихна.
— Май не го формулирах както трябва — рече той с почти извинителен тон. — Можеш ли да ми кажеш къде точно се намират седемте магически статуетки, които някога са принадлежали на баща ти?
— Не — отговори Пол.
— Защо?
— Защото не зная къде са.
— Но си ги виждал, държал си ги в ръцете си, били са твои?
