хлътнаха в един тунел.
Изведнъж бях свободен! Заклинанието сигурно беше съсредоточено около жената, а не около възвишението или контейнера.
Увиснах на място. Искаше ми се да видя къде отиват, но не ми се щеше да се приближавам много. Можех пак да попадна в някой капан. Бавно се понесох след тях, като се държах доста надалеч — сега вече знаех на какво разстояние действа заклинанието.
Разпознах голямата зала веднага щом влязох. Последния път, когато минах оттук, се движех с метафизична скорост и следвах магическа следа, така че нямаше нужда да набелязвам някакви ориентири. И съответно нямах никаква представа, че точно тук се намира Портата.
Портата…
Тъкмо каквато си я спомнях — от сънищата на Пол и каквато я мярнах, когато минах набързо оттук. Портата се възправяше тук — огромна, заплашителна и, слава богу, затворена. Тя никога не е била отваряна на тази равнина, досетих се аз, макар че призрачното й съответствие, открехвано много пъти, позволяваше да преминат послания, същности, духове. Ако и материалното й „аз“ се отвореше, вече щеше да е невъзможно да бъде затворена, защото виждах как щеше да започне взаимопреливането между двата свята. Съществата от другия свят, в който магията беше много по-силна, същества със странна структура и много по-древни, щяха да дойдат и да завладеят тази по-млада земя с нейната по-слаба магия и да я променят в нещо по свой образ. Образ, съживен от суровите природни форми на този по-нов свят, По-силни в магията, по-слаби в обикновената жизненост. Магията щеше да надвие, нямаше съмнение…
Пол положи товара си върху камъка, излъчващ аура на смърт. Движенията му бяха бавни, нерешителни, сякаш вървеше насън. Протегнах се внимателно, много по-внимателно от всякога, и докоснах съзнанието му.
Беше омагьосан. Не го съзнаваше, но пламъкът го бе заробил.
Не виждах никакъв начин да се намеся успешно. Знаех, без да зная откъде го зная, че онова нещо е по-силно от мен. Чувствах се напълно безпомощен, докато то водеше Пол, докато го накара да извади статуетката. Бях меко казано доволен, когато силата на Пол му изневери и се наложи да изоставят този замисъл. Ядът на пламъка събуди у мен най-близкото до радостта чувство, което някога бях изпитвал.
Гледах ги как си тръгват оттук. Съмнявах се, че Пол го заплашва някаква непосредствена опасност, пък и исках да поразгледам още малко залата. Голямо, квадратно парче утро украси стената отляво. Лека- полека започна да ме обзема ново предчувствие и то беше свързано с тази стая.
XV.
От скърцането на резето Пол се събуди от сън без сънища. Отначало чувстваше крайниците си като налети с олово, главата си — натежала, съзнанието си — като разнищено по краищата. Сякаш някой го беше упоил. Но само след миг, преди още Ларик да пристъпи в килията, драконовият белег започна да пулсира тежко, неистово, както никога досега. По цялото му тяло премина адреналинов шок, умът му мигновено се проясни и го изпълни чувство на дива сила — никога преди не беше изпитвал подобно нещо.
— Ставай! — нареди му Ларик.
Пол усещаше, че само с един замах може да го просне мъртъв на земята. Вместо това му се подчини.
— Тръгвай с мене.
Пол го последва извън килията с тромава, патрава походка, каквато сметна, че подобава на маскирано чудовище. През първия прозорец, покрай който минаха, Пол видя, че над света грее светъл ден, макар че слънцето не се забелязваше оттам и той не можа да прецени часа. Сега минаха по друг път, а не по онзи, по който го беше превел пламъкът.
— Ако ни съдействаш — обади се Ларик с почти нехаен тон, — може и да те пуснем на свобода невредим.
— В момента не се смятам за невредим — отговори Пол и изкачи едно стъпало.
— Сегашното ти състояние е обратимо.
— Защо се занимаваш с всичко това? — попита Пол.
Другият мълча дълго време. Най-сетне се обади:
— Ти няма да го разбереш.
— Опитай, току-виж съм разбрал.
— Не. Не е моя работа да ти обяснявам — отвърна му Ларик. — Няма да мине много време и ще получиш обяснение.
— Каква е цената на това, да предадеш комитета по посвещаването?
— Някои неща са по-важни от други. Ще видиш.
Пол тихичко се изкиска. Силата продължаваше да се вихри вътре в него. Беше смаян, че другият не усеща присъствието й. Едва я удържаше да не се плисне навън.
Изминаха дълъг коридор, изкачиха още едно стълбище, прекосиха обширна зала.
— Бих искал да те срещна при други обстоятелства — обади се Ларик, щом стигнаха до стълбище, което водеше надолу.
— Имам чувството, че и това ще стане — отговори Пол.
Мястото му се стори познато — беше минал оттук снощи. Разбра, че са стигнали в североизточното крило. Приближиха се към тъмна врата, цялата покрита с резба. Ларик пристъпи напред и почука.
— Влез — обади се глас, малко по-тънък, отколкото бе очаквал Пол.
Ларик отвори вратата и прекрачи прага. Извърна се.
— Идвай.
Пол го последва. Това беше кабинет, целият в груби греди и камък. Подът беше застлан с четири черги в червено и черно. Прозорци нямаше. Зад голяма маса седеше Райл Мерсон и довършваше закуската си. Не стана.
— Ето го Лудия жезъл, за когото говорихме — рече Ларик. — Той е напълно усмирен, като изключим духа му.
— Значи тъкмо онова, което ни трябва — отвърна Райл. — Остави го на мене.
— Да.
— Искам да кажа: разбирай ме буквално.
Пол забеляза как очите на Ларик се разшириха и устата му леко зяпна от изненада.
— Искаш да се махна?
Широкото лице на Райл не помръдна.
— Ако обичаш.
Ларик се вдърви.
— Много добре — обади се той. Обърна се към вратата.
— Но се навъртай наблизо, за да мога да те повикам.
Ларик погледна през рамо, кимна отсечено, напусна стаята и затвори вратата след себе си.
Райл се вторачи в Пол.
— Виждал съм те в Белкен — най-най-после се обади той.
— И аз съм те виждал там — отговори Пол, на свой ред втренчил поглед в по-възрастния мъж. — На улицата, приказваше с Ларик пред кафенето, в което бях седнал.
— Добра памет имаш.
Пол поклати глава.
— Не помня да съм ти давал повод да ме отвличаш и да се отнасяш така оскърбително с мене.
— Предполагам, че всичко това ти изглежда точно така.
— А аз предполагам, че на всекиго би изглеждало така.
— Не искам да започваме по този начин…
— Пък аз изобщо не искам да започваме. Какво искаш?
Райл въздъхна.
— Добре. Щом ще е така, така да е. Ти си мой пленник. Сега си в опасност. Аз мога да ти причиня
