всякакви беди, включително дори и смърт.
Дебелият магьосник се надигна, заобиколи масата и застана пред Пол. Направи прост жест, последван от друг — движенията му приличаха на онези, които беше използвал Ларик. Пол не усети нищо, въпреки че разбра какво става и се зачуди дали неговата маска под маската ще издържи.
Издържа.
— Може би си се привързал към сегашното си състояние?
— Да ти кажа, не съм.
— Лицето ти е скрито под собственото ти заклинание. Ще го оставя така, тъй като вече знам как изглеждаш. Предполагам, че можем да започнем оттук.
— Целият съм в слух. Продължавай.
— Миналата година до мене достигна слух, че Рондовал е отново обитаем. Малко по-късно чух за битката в планината Анвил. Чрез магия извиках образа ти. Косата ти, белегът, приликата ти с Дет — беше очевидно, че си от този род, ала никога не бях чувал за тебе.
— И, разбира се, е трябвало да направиш нещо — никой не обича Рондовал.
Райл се обърна, закрачи из стаята, след това пак се извърна към Пол.
— Изкушаваш ме да се съглася и с това да приключа въпроса — рече той. — Но си имам основания за това, което правя. Интересуват ли те?
— Естествено.
— Беше време, когато с Дет бяхме близки приятели. Той ти е баща, нали?
— Да.
— Ами къде те е крил през цялото това време?
Пол поклати глава.
— Не ме е крил. Така, както аз го схванах, съм бил там при нападението над Рондовал. Вместо да убие едно бебе, старият Мор ме отнесъл в друг свят. Където и израснах.
— Да, разбирам. Интересно. С кого те е разменил?
— С Марк Мараксон — човекът, когото убих в планината Анвил.
— Очарователно. Размяна, казваш. А как се върна тук?
— Мор ме върна, за да се справя с Марк. Значи си познавал баща ми?
— Да. Заедно сме се захващали с редица неща. Много го биваше като магьосник.
— Говориш така, сякаш е имало момент, когато сте престанали да бъдете приятели.
— Така е. Най-накрая се скарахме за нещо много основно, което се отнасяше до последния ни голям общ проект. Тогава разруших съдружието и го пратих да си събира багажа. Точно в този момент той подхвана всичко онова, което доведе до сблъсъка и до рухването на Рондовал. Третата страна, която участваше в начинанието ни, го заряза, когато на онзи фронт нещата взеха да изглеждат зле.
— И кой беше това?
— Един странен Луд жезъл — притежаваше огромна мощ. Всъщност не зная откъде го беше изнамерил Дет. Човек на име Хенри Спайър. Ама че име!
— Искаш да кажеш, че ако и двамата не бяхте го зарязали, Рондовал щеше да устои?
— Убеден съм, че щеше, но в един жестоко променен свят. Предпочитам обаче да смятам, че Дет и Спайър ме зарязаха.
— Че как иначе. А сега искаш да си го върнеш допълнително на семейството заради време оно.
— Надали. Но сега е твой ред да отговориш на някой и друг въпрос. Та казваш, Мор те е довел обратно тук?
— Казах, че ме е „върнал“. Той не ме придружи обратно. Изглеждаше болен. Мисля, че е останал на моето място.
— Размяна… Да. Направо в Рондовал ли те върна?
— Не. Сам намерих пътя нататък, но по-късно.
— А наследството ти? Всичко онова, което знаеш за Изкуството? До това как стигна?
— Ами като че ли го прихванах.
— Значи си Луд жезъл.
— И на мене така ми казаха. Още не си ми казал обаче какво искаш от мене.
— Кръвта на вода не става, нали? — сопна се Райл.
Пол се вгледа в лицето на мъжа. Вече го нямаше невъзмутимият израз от началото на разговора. В погледа на присвитите му очи, втренчени в него, в нахлуващата на лицето му червенина и в прехапаните му устни се четеше заплаха. Забеляза също и че едната от пухкавите длани беше стисната в такъв здрав юмрук, че пръстените се бяха врязали дълбоко в плътта.
— Не разбирам за какво говориш — обади се Пол.
— Аз пък мисля, че разбираш — възрази Райл. — Баща ти наруши царуващото в този свят равновесие, но опитът му не успя. Аз го спрях и силите на Клейт доведоха до гибелта на Рондовал. Рано или късно трябваше да има някакъв отклик. Марк Мараксон се появи в планината Анвил и ти го спря. Сега махалото трябва отново да се залюлее в другата посока — така, както направи баща ти — и магията пак да завладее изцяло света. То може да спре дотук или да се люшне докрай и мечтата на баща ти да се сбъдне. През всичките тези години съм чакал, за да прекратя всичко това отново, да му сложа край, да се погрижа вече никога да не го бъде.
— Повтарям: не зная какво…
Райл пристъпи напред и го зашлеви. Един пръстен се заби в бузата му и Пол едва потисна импулса си да отвърне на удара.
— Син на черен магьосник! Ти сам си черен магьосник! — кресна той. — Не може да бъде другояче! То е в кръвта ти! Дори… — той млъкна. Отстъпи назад. Заговори отново: — Ти ще отвориш Портата. Ще завършиш великото дело на баща си в този свят.
Изведнъж Пол усети, че думите му са верни. Портата… Разбира се. Беше забравил. Всичките онези сънища… Сега те започнаха да се очертават в ума му. Обзе го решителност.
— Казваш, че в началото и ти си бил забъркан в цялата тази работа? — тихо попита той.
— Да, вярно е — призна си Райл.
— И ти ще ми говориш за черна магия…
Райл се извърна, върна се до масата, дръпна стола и се отпусна на него.
— Да — обади се той, забил поглед в остатъците от закуската си. — И в двата смисъла — така предполагам. Черна, защото беше използвана за нещо осъдително от морална гледна точка, и черна в по- тесния смисъл на най-дълбокото си значение — заради използването на сили, които могат да извратят характера на самия магьосник. За първото винаги може да се спори, но за второ — не. Признавам, че някога и аз бях черен магьосник, но вече не съм. Отдавна се поправих.
— Да хванеш Ларик да прави заклинанията вместо тебе — това едва ли е чуждо на духа на черната магия. Както в моя случай например…
Думите му заглъхнаха, щом Райл вдигна поглед и неподвижно се втренчи в него.
— В твоя случай — обади се той, — бих го направил сам и ще го направя, ако се наложи. В най-лошия си вариант това би било пример от първия вид — за да се предотврати по-голямото зло.
— Според общата теория за морала — защото това е нужно на другите?
— Не мисля само за нас двамата. Мисля за онова, което ти би причинил на целия свят.
— Като отворя Портата ли?
— Точно така.
— Извини ме, че съм такъв невежа, но какво ще се случи, ако се отвори Портата?
— Този свят ще бъде връхлетян и залят от силите на един далеч по-древен свят. Според нашите мерки той е обител на злото. Ние ще се превърнем в продължение на онази земя. Нейната много по-мощна и много по-древна магия ще помете напълно природните закони, които управляват тук. Нашата земя ще се превърне в царство на тъмните сили.
— Ала злото е нещо относително. Кажи ми какви възражения би имал един магьосник срещу нещо, което би направило магията още по-важна.
— Използваш точно аргумента, с който баща ти ме обори отначало. Но по-късно научих, че отприщените сили ще бъдат с такава мощ, че никой обикновен магьосник не би могъл да ги овладее. Всички ще зависим
