захванал Лунна птица, сега бе напълно скрито от погледа.
— Отговори ми, Лунна птицо!
Мълчание.
Щом звънтенето в ушите му стихна, му се стори, че чува драскане — сякаш някой се изкачваше по външната страна на конуса, макар че можеше да бъде и звук от падащи камъни. Не се осмели да метне граната през ръба на кратера, защото тя можеше да засегне и него тук отвътре.
Бързо започна да слиза надолу.
Прахът дразнеше очите и носа му, макар че се сдържаше да не киха. Близна го и щом стисна зъби, усети песъчинки да скърцат между тях. Плюна на няколко пъти, но не успя да се отърве съвсем. С всяка крачка надолу край него ставаше все по-тъмно.
Постоянно се оглеждаше нататък, където беше Лунна птица, но изобщо не можеше да различи огромния дракон в мрака долу.
Продължи да се спуска, търсейки стъпка по стъпка къде да се захване с крака. Прищя му се да се придвижва по-бързо. Засега първият от дребосъците се бе навел горе над ръба, а след него идваха и още двама. Тъкмо преди да отмести поглед, видя, че се приближава и четвърти.
Изпсува и отново затърси къде да се захване. Преди ръката му да напипа мястото, усети с цяло тяло как скалата под него слабо потрепера. Отекна грохот.
Долу под него, като ту проблясваше, ту мъждукаше, но постепенно ставаше все по-ярко и по-ярко, в сърцето на кратера се бе появило оранжево сияние. Ръмженето отново се разнесе, придружено от гореща вълна.
Над него се разнесе крясък. Преследвачите му — вече петима на брой — бяха спрели. Започнаха трескаво да се катерят нагоре. От движенията им личеше паника.
Май бомбите ми са пуснали нещо на свобода, реши той. Пак се почва. Нагоре — не може. Надолу — пак не може. Трай си и си умирай.
— Слез. Нищо лошо няма да ти се случи.
— Ще изригне!
— Няма. Слез. Нищо няма да ти стане.
— Какво… Ама какво става?
— Не мога да говоря точно сега. Слизай де!
Ръката на Миша ръкавичка продължи така отдавна прекъснатото си движение и напипа скална издатина, върху която прехвърли тежестта си.
Докато се спускаше, светлината ставаше все по-ярка. Вибрациите продължиха, но бяха изключително леки, почти като предизвикани от ехото, което кънтеше навсякъде около него. Изведнъж нещо с ярък пламък изскочи нагоре и се стрелна край него, последвано почти веднага от друго. Очертаха се ярки пътеки в сумрака долу.
— Сигурен ли си, че няма страшно? — попита той, притиснат силно в скалата.
Но отговор не последва.
Докато слизаше надолу, осъзна, че температурата не се бе вдигнала кой знае колко, както би могло да се очаква малко преди изригване. Дали пък Лунна птица не си играеше игрички със собствените си пламъци, за да сплаши врага?
Не, реши той, щом погледна надолу към сиянието. Покрива твърде голяма площ и гори с твърде равномерен пламък, за да е драконов огън.
Стигна дъното на кратера цял и невредим. Нагоре продължаваха да изхвърчат буци огън, но не и близо край него. Тук се надигаха многобройни стени и колони от пламък, макар и да не проумяваше откъде точно се взема той. Сред пламъците обаче ясно се виждаше пътека, която водеше тъкмо натам, накъдето смяташе да тръгне. Пое по нея.
Дъното на кратера беше дори още по-опустошено, отколкото си го спомняше — в резултат на неговата бомбардировка. Промъкна се през тежките отломки до сърцето на голяма падина. След още няколко крачки съзря надвиснала в центъра грамадна сянка.
Направи още една крачка.
— Лунна птицо?…
Сянката се извърна към него и той съзря огромната глава на дракона. Кимаше му, а в огромните му зъби стърчеше резбован жезъл.
— Скиптърът! Намерил си го!
Миша ръкавичка протегна ръка.
— Качвай се на гърба ми.
— Не разбирам…
— По-късно ще говорим. Качвай се!
Миша ръкавичка се приближи и се покатери върху раменете на Лунна птица. Драконът веднага се размърда, измъкна се от ямата и тръгна към северната стена, почти точно срещу мястото, където се бе опитал да се изкатери по-рано.
Щом стигнаха стената на кратера, Миша ръкавичка рязко се вкопчи във врата му, а Лунна птица отстъпи назад и започна да се катери.
— Лунна птицо! Оттук не можеш да се изкатериш догоре! По средата на пътя стената става почти отвесна!
— Знам.
— Тогава защо се катерим?
— Оттук е по-лесно. До средата.
— Ама…
— Чакай да стигнем перваза.
Миша ръкавичка си спомни скалния ръб, за който ставаше въпрос. Изглеждаше достатъчно широк, че да издържи Лунна птица, но всъщност това нямаше да доведе доникъде.
Тук Лунна птица се изкачваше много по-бързо, отколкото по другата стена. Не беше толкова стръмно и имаше повече издатини. Щом се изкатериха по-нависоко, Миша ръкавичка погледна надолу. Сиянието на огньовете като че се разпростираше и се усилваше. Усети, че гореща вълна облъхва лицето му. Почти веднага я последва друга, още по-гореща.
Най-накрая Лунна птица стигна скалния перваз, метна се върху него, извърна се и погледна надолу. Веднага след това сиянието и горещината станаха още по-силни.
— Какво става? — попита Миша ръкавичка.
— Последният взрив ме отхвърли от стената — отвърна Лунна птица. — А после усетих, че жезълът е наблизо.
— И огньовете пламнаха горе-долу тогава, така ли?
— Аз ги запалих, за да отпъдя преследвачите ти.
— Ама как го направи?
— Използвах долната част на жезъла. С нея се правят магии за огън.
— Ама ти можеш да боравиш с жезъла?! Представа си нямах…
— Само долната част. Драконите знаят тайните на огъня.
— Е, сега май сме в безопасност, но огньовете все повече се разгарят. Вече можеш да ги загасиш… ако можеш.
— Не.
— Защо не?
— Ще ми трябва кула от топлина. За да се издигна нагоре оттук.
— Не разбирам.
— Оттук ще се гмурна надолу към огньовете. По-лесно е да се язди топлият въздух нагоре.
Сега навсякъде край тях танцуваха сенки. Миша ръкавичка усети нова гореща вълна.
— Дъното не е чак толкова далеч… — промърмори той. — Сигурен ли си, че разстоянието ще ти стигне, за да се издигнеш във въздуха?
— Животът е несигурен — отвърна Лунна птица. — Дръж се здраво.
Разпери криле и се хвърли в пламтящия кратер.
