— Някога това нещо бе скрито, защото никой не знаеше как да го унищожи.
— Така беше… А аз със сигурност по този начин няма да стигна доникъде.
Той сграбчи наметалото си и започна да бърше прахта от себе си с опакото. Щом свърши, отново навлече ризата.
— Добре. Мисля, че си спомням къде държаха някои неща. Ако все още има нещо там. Ако все още мога да се оправя в цялата тая бъркотия.
Той тръгна към онзи склон на кратера, който изглеждаше най-годен за изкачване. Лунна птица го последва с рязко стържене.
— Май е добре и аз самият да се изкатеря навън.
— За някой с твоите размери изглежда доста стръмничко.
— Ти върви. Аз ще се изкача горе на свой ред. Ще ми се да съм по-далече, ако ще гърмиш.
— Добре си се сетил. Е, аз тръгнах.
Миша ръкавичка успя да се захване на едно място в скалата и започна да се катери. По-късно, когато стигна ръба и спря да си почине, погледна надолу и съзря Лунна птица, който едва-едва бе напреднал в опита си да изкачи стената. Той опипваше бавно и внимателно къде да се захване, после изораваше стената с мощните си нокти и обработваше всяка ниша или перваз, като издълбаваше в тях дълбоки вдлъбнатини, преди да им довери тежестта си.
Миша ръкавичка извърна глава и отново огледа околността. Да, реши той. Ей там, на югоизток… Ето на онова място се криех, зад онзи наклонен каменен блок. А пък…
Той погледна към залязващото слънце, за да прецени колко време още ще е светло. После пое бързо и грациозно — спускаше се, заобикаляше… Всяка стъпка от маршрута вече беше в ума му.
Вървеше сред изкривени метални греди и каменни блокове, кратери и смачкани бойни машини, купчини чакъл, камари стъкла, скелети на дракони и хора. Разрушеният град беше много сух. Тук нищо не растеше. Нищо не помръдваше, освен сенките. Спомни си времето, когато беше беглец и се криеше тук. Той погледна инстинктивно към небето, сякаш търсеше силуетите на птицеподобните летателни машини. После се промъкна край ъглите и механично се заоглежда за шпиониращи приспособления. За него гигантската фигура на Марк Мараксон все още бе надвиснала над разрушеното място, а окото му прищракваше и сияеше с всички цветове на дъгата, когато преминеше от сянка на светлина и отново потънеше в мрака.
Той прекоси обгорения от огъня тротоар до един рухнал мост, приведе се и се мушна през разкривената рамка на врата в едно здание без покрив. Вътре той мина покрай съсухрените тела на половин дузина от дребосъците на Марк (той отхвърляше думата „джуджета“, с които ги наричаха останалите, тъй като той самият бе висок горе-долу колкото тях.) Докато обикаляше, се зачуди какво ли им е на оцелелите, ако имаше такива — да бъдеш издигнат от варварство до едно високоорганизирано ниво на съществуване, а после пак да бъдеш захвърлен в жалкото съществуване от миналото, след като всички машини са спрели. Сигурно прекъсването е било много кратко за тях, рече си той. Сигурно още не са били изгубили примитивните си умения. Сигурно някой ден цялата тази работа би се превърнала за тях просто в легенда.
Но отнякъде — никак не можеше да бъде сигурен откъде — му се струваше, че чува ударите на чукове; а и на два пъти чу тракане, което го накара да си мисли, че някой се опитва да подкара някоя от големите машини.
Намери кладенеца със стълбата, който търсеше, и десетина минути го разчиства, за да може да слезе. Долу премина през поредица от извиващи се навътре в самата планина тунели — спомняше си завоите съвсем ясно, сякаш едва вчера бе минал оттам, макар че сега от време на време се движеше в пълен мрак — генераторите, които осигуряваха слабото осветление тук, отдавна се бяха повредили. Напредваше доста решително, с пистолет в ръка. Но тук нищо не го заплашваше.
Вратата на арсенала бе заключена и той трудно я напипа в тъмното. Чувствителните му пръсти безпогрешно нагласиха малките парченца метал, които носеше винаги със себе си. Пръстите му си имаха собствена памет, а и преди беше отварял тази ключалка.
Шмугна се вътре. После прекоси стаята и претърси полиците. Напипа колан с гранати, метна го на гръб и тръгна да излиза, като спря само да си вземе още патрони за пистолета.
Щом излезе от стаята, поради някакви причини, които и на самия него не му бяха ясни, заключи вратата. После отново се втурна по тунелите, стиснал пистолета в ръка.
Щом се заизкачва по стълбите, го обзе лека паника, но я потисна веднага. Не знаеше какви точно подмолни загатвания бяха предизвикали у него подобен отклик, но напълно им се доверяваше, защото нерядко го бяха отървавали в миналото. Спря, притисна се о стената, после започна бавно да се придвижва нагоре по стълбите. Внимаваше да стъпва безшумно.
Щом главата му се подаде над пода, той спря и огледа разрушената стая. Нищо не помръдваше. Не се забелязваха никакви промени.
Той пое дълбоко въздух, изкачи бързо останалите стъпала и тръгна към вратата.
Мярна някакво бързо движение отдясно.
Спря и видя, че беше един от ниските аборигени с яките мускули, които преди обитаваха това място. Той изскочи иззад една голяма наклонена плоча, паднала от срутилия се таван, и тръгна да прегражда пътя му. Беше облечен с парцаливи останки от униформата, която носеха служителите на Марк.
Миша ръкавичка вдигна пистолета, ала го обзе колебание.
Джуджето бе въоръжено с дълъг закривен меч. Но не неравенството в оръжията бе спряло Миша ръкавичка да натисне спусъка. Този беше сам, но наоколо явно щъкаха и други. Пистолетният изстрел можеше да ги накара да се втурнат насам.
— Няма проблеми — подхвърли Миша ръкавичка, свали пистолета и го прибра. — Тъкмо си тръгвах.
Още преди устата на онзи да се изкриви в усмивка, Миша ръкавичка се бе усетил, че така едва ли щеше да успее да накара онзи да го пусне.
— Ти си от ония — каза мъжът и започна да се приближава, размахвайки меча. — Приятел на оня магьосник…
Миша ръкавичка приклекна. Дясната му ръка сграбчи дръжката на кинжала, която стърчеше от ботуша му. Палецът му бутна малкия ремък, който я придържаше.
Все още приведен, той хвана здраво ножа и започна леко да отстъпва надясно. Другият се спусна напред и замахна с кривия ятаган към главата му. Миша ръкавичка се дръпна, бързо вдигна кинжала и посече китката на дребния. Хвърли се бързо напред и на два пъти замахна към гърдите му, а после нанесе удар, който знаеше, че онзи не може да отбие. Разцепи челото му точно над дясното око. Трябваше да бъде чист удар, но бе подценил бързината на противника. Внезапният сблъсък с роговия череп на онзи го накара за миг да изгуби равновесие и той залитна назад.
Стъпи отново здраво на крака, но продължи да залита назад, за да сграбчи шепа каменни отломки.
Изправи се и ги метна по главата на онзи, отскочи вдясно и замахна. Щом острието се заби отляво в гърдите на дребосъка, той се опита да завърти кинжала, но откри, че не може да го измъкне.
Мъжът го бутна назад и замахна с меча си. Миша ръкавичка се стрелна встрани, сграбчи отново буца камънак, метна я по него и не улучи. Мъжът се приближаваше със стърчащия от гърдите му кинжал, с вдигнат ятаган, с безизразно лице. Миша ръкавичка не можеше да прецени колко сили са му останали. Може би за още една атака? Щеше да е твърде рисковано да му обърне гръб или да се опита да се стрелне край него. Онзи му преграждаше пътя към изхода. Замисли се дали просто да не се опита да се измъкне, докато другият рухне. Дребосъкът не бе вдигнал врява и Миша ръкавичка все още бе решен да не използва пистолета, освен ако наистина не му останеше друг изход.
Щом дребосъкът се приближи, Миша ръкавичка забеляза, че стиснатите му устни са изкривени в нещо като усмивка, и осъзна, че онзи го е подкарал към една огромна плоча от рухналия таван.
— Аз ще оживея — каза джуджето. — Аз ще се оправя от тази рана. Но ти…
То се втурна напред с високо вдигнат меч. Вече изобщо не го беше грижа да се защищава.
Миша ръкавичка стисна тежкия пояс с гранатите, който висеше от раменете му, залегна и с всичка сила замахна с него към краката на онзи.
Мъжът се препъна и Миша ръкавичка се раздвижи. Не скочи на крака, защото онзи бе успял да вдигне меча си. Но сграбчи протегнатата му ръка за китката и се облегна на нея с цялата си тежест, притисна
