Отново дойде на себе си и си спомни за Ключовете и за обещанието на тъмния бог да изведе хората от опустошената земя, да слее тази земя с друга, като отвори пътя между двата свята. А Ключовете…
Ключовете!
Статуетките — те бяха Ключовете. Странни, живи ключове… И…
Той сведе очи.
Да…
Издълбана в пода, оцветена в избеляло жълто, червено и синьо, той видя огромна диаграма с неправилна форма. Една част от нея се вдаваше напред, за да обхване каменната плоча, върху която лежеше Таиса; друга част беше издадена далече напред и докосваше тежката рамка на Портите вляво. Няколко остри, почти триъгълни части се протягаха като шипове от главната част на фигурата. Пол ги преброи — изведнъж беше усетил, че драконовият му белег пулсира:
— … пет, шест, седем…
— Точно така.
Той едва-едва погледна пламъка, който сега се рееше над Таиса.
— А сега донеси тук, на това място, статуетките, които ни представляват, и постави всяка една от тях на върха на всеки лъч. Знаеш реда.
— Знам го.
Пол превключи на второто си зрение, вдигна десница и хвана една от седемте абаносови нишки, които се протягаха над дясното му рамо. Завъртя длан и започна да я навива, докато не усети как се напряга. Силата пробяга от драконовия белег по нишката и той я дръпна.
Една от статуетките беше в ръката му — висока, стройна, женствена, с остри черти, властна. Наметалото й беше покрито в патина с цвят на ковано злато и бе украсено с оранжеви, червени и жълти камъни. На челото й беше инкрустиран един-единствен зелен камък.
Докато Пол я държеше и се оглеждаше, той усети, че тя се затопля и става все по-топла.
Да…
Пристъпи вдясно и я постави на върха на втория отзад-напред лъч, който сочеше вратата.
Щом се изправи, видя, че звездите помръкват, а небето става все по-светло.
Вдигна ръка и отново потърси нишките. Не се виждаха. Тогава осъзна, че второто му зрение е престанало да действа. Опита се да го задейства отново, но не постигна нищо.
След това забеляза, че и драконовият му белег вече не пулсира. Разтри китката си. Отново се опита да призове второто си зрение.
— Какво става?
— Не знам. Не мога.
— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш? Та нали току-що го направи!
— Знам. Но нещо пак ми се изплъзна. Откакто минах през Белкен, силата ми ту изчезва, ту се връща. И точно сега изчезна.
Пламъкът се приближи до него и увисна точно пред очите му. Затвори ги — светлината го заслепяваше.
— Дръж си очите отворени.
Той се подчини и присви очи. Видя, че пламъкът се разраства, превръща се в широка огнена стена, висока колкото него, и дори по-висока…
Той се дръпна назад, но пламъкът отново го приближи.
— Стой и не мърдай. Трябва да те прегледаме.
Пламъкът го обви като наметало, обгърна го целия. Усети, че прониква в тялото му, в самото му същество. Не усещаше горещина — само някакво странно трептене, сякаш стъпваше на суша след няколко дена в открито море.
Усещането рязко секна и пред него се изви смалилият се пламък.
— Вярно е. В момента не можеш да действаш на магическо равнище. Няма никакъв начин да определим колко време ще продължи това, а и нощта е почти към края си. Райл Мерсон може да прати сутринта да те извикат. Засега трябва да изоставим начинанието си и отново да те приберем на сигурно място в килията. Върни пак обратно статуетката и…
Пол бавно поклати глава.
— Разбира се. В твоето състояние не можеш да я върнеш, а на нас ни е забранено директно да командваме своите изображения. Прибери я. По пътя за насам минахме покрай много скали и ниши. Ще ти се наложи да я скриеш.
— Ами Таиса?
— Зарежи я.
— Ами ако някой я намери тук?
— Не е важно. Ела.
Пламъкът мина покрай него. Той прибра статуетката и го последва. Щом навлязоха в тунела, той натика статуетката в една пукнатина в скалната стена.
Излязоха от пещерата и навлязоха в самия дворец. След няколко завоя Пол осъзна, че се връщат по друг път. Сега напредваха много по-бързо и изобщо не минаха през залата с мъглата и през мрачните тунели.
Не след дълго той се намери отново в килията си, влезе и затвори вратата зад себе си.
— Пътуването нататък беше само заради шоуто, нали?
— Заспивай, заспивай.
Пламъкът премигна и изчезна. Чу как резето се затваря. Изведнъж го връхлетя умора, зави му се свят, той се заклатушка към пейката и се строполи върху нея. Нямаше време дори да си помисли — чернете вълни го погълнаха.
XII.
Щом излезе от пещерите на Белкен и се върна в омагьосания град в подножието му, Хенри Спайър надяна нова маска. После цял ден празнува с колегите си магьосници, никой от които не знаеше кой е той всъщност. Наслаждаваше се на това да се разхожда сред тях, понесъл в себе си голямата мрачна тайна, несподелена с никого от тях. Пи вино, подправено с леки, нежни наркотици, прави чудеса и през цялото време избягваше само най-великите от колегите си. Стигнеше ли се до сблъсък на две воли, той не се страхуваше от никого, но не му се щеше да попада пред очите на някой майстор — достатъчно велик, за да проникне зад маската му. Не, това би било преждевременно разкриване.
Той вървеше и сипеше клетви и ругатни върху онези, които не харесваше, от време на време кимваше на някого, който беше спечелил уважението му. Не му омръзваше да играе тази тайна, богоподобна роля. Толкова дълго се беше въздържал. Но сега… Сега виждаше как бъдещето капва като круша от клона в протегнатата му длан. Усещаше странно, вълнуващо сродство с онези, които щяха да се облагодетелстват от усилията му — никой от тях дори не го и подозираше.
Щом денят започна да угасва, градът се ширна в цялото си великолепие. Силите му бяха нараснали невероятно, но той се въздържаше и демонстрираше само малка частица от тях на новите си другари, събрали се тук да си поиграят и да се поизпитат.
Докато падаше нощта, той си тананикаше и танцуваше. Чак до след полунощ се бори с огромната, изтънчена вечеря. Разкара съня и възстанови жизнеността си с помощта на заклинание от най-висш порядък, което приведе в действие бързо и лесно. След това се разходи със сребърна платноходка по кръгообразния градски канал, като взе със себе си една куртизанка, един пасивен педераст, един сукуб2, една димяща купа с отвара от сънно биле и кана от любимото му вино, чието съдържание се възстановяваше също толкова бързо, колкото и нейният господар. След всички тези години на спотайване и криене сега имаше повод да празнува, защото Равновесието — аха-аха! — и щеше да се прекатури.
Нощта напредваше и градът се превърна във фантазия от светлини и цветове, от звуци и заслепяваща сетивата музика. Продължи да пирува, докато небето на изток избледня и мигновена тишина пробягна като вълна през града. Веднага след това нощните забавления продължиха отново, но духът беше
