Пол вдигна очи и съзря някога красивите, но вече разкривени черти на Марк Мараксон, загрозени от лещата на лявото му око, която сега мъждукаше в тъмно, искрящо синьо.
— Ти не ми даде никакъв избор — каза Пол.
— Ти имаше моето име, моите родители. Отне ми момичето…
— Това е невъзможно! — извика Пол.
— … и моя живот — довърши Марк, лещата почерня, а плътта му се зачерви, после се овъгли и започна да се разпада.
Пол изпищя.
Ръката, през която сега се виждаха костите, падна от рамото му. Фигурата отстъпи, стопи се в мъглата — черната леща на протезата сега беше прикрепена към череп — и после изчезна.
Пол започна да се тресе. Вдигна ръце към лицето си, след това пак ги отпусна.
Сега на мястото на Марк стоеше Нора. Лицето й беше безизразно.
— Вярно е — каза тя. — Ти уби мъжа, когото обичах.
Тя се обърна и се отдалечи.
— Чакай!
Той се затича и протегна ръка да я спре, но сянката й се изгуби сред другите. Ала той продължи да се лута, да се обръща, да се мята в различни посоки.
— Върни се!
— Пол! Стой неподвижен! Да не се загубиш тук!
Той се обърна отново. Пред него беше застанал старият Мор, облегнат на жезъла си.
— Пред тебе виждам такива неща, че ми се ще никога да не те бях довеждал обратно тук — каза магьосникът. — По-добре да беше те надвил Марк, отколкото да сториш онова, което ще сториш!
— Не зная за какво говориш! — извика Пол. — Кажи ми, ако има нещо, което трябва да знам!
Избухна пламък и Мор изчезна в него.
— Дръж се близо до мене! — извика му пламъкът. — Това може да излезе извън контрол!
— Извън чий контрол? — обърна му гръб Пол.
Стел, кентавърката, беше застанала пред него и го гледаше в очите.
— Ти престъпи нашата клетва — каза тя, — макар че се закле в жезъла си, че никога няма да я престъпиш…
— Не съм я престъпил! — отговори той.
— … и смъртта, която винаги върви зад гърба ти, ще пристъпи напред.
— Не съм престъпил клетвата! — повтори той.
— Прокълнат син на прокълнат баща!
Пол се обърна и се заотдалечава.
— Върни се! — сега това прозвуча почти като молба.
Гигантската фигура с глава на куче, с която се беше изправил лице в лице в пирамидата, внезапно изникна пред него.
— Крадец! Ти разруши триъгълника на Инт! — отекна в мислите му.
— Нищо не съм откраднал. Взех онова, което си беше мое — отвърна му Пол.
— Знам такива проклятия срещу крадците, че могат да ги попилеят по всички краища на света!
— Да ти пикая на проклятията! — викна Пол. — Веднъж те надвих. Сега не ме е страх от тебе!
Пристъпи една крачка към заплашителната фигура.
— Спри! Те набират мощ! То наистина може да те нарани! — отекнаха в ума му думите на пламъка, който току-що беше изникнал помежду им. Сега говореше трескаво.
Песоглавецът вдигна десница. Пол се претърколи и побягна.
— Спри!
Пред погледа му се втурна малка фигурка. Беше бяла, имаше дълги уши и беше облечена с жилетка. Нослето й мърдаше1.
— Пак закъснях! — каза тя. — Този път ще ми хвръкне главата, няма начин!
Погледна Пол.
— И твоята — също — каза тя и побягна.
Пол продължаваше да пристъпва напред.
— Застани, без да мърдаш! Тук, на това място…
Почти се сблъска с мъжа. Беше безименният магьосник, с когото се беше борил в Рондовал. Пол се дръпна назад.
Магьосникът вдигна десница и в нея се появи нож. Хвърли го право към гърдите му.
Пол се метна встрани и се претърколи на земята. Продължи да се търкаля, докато доста се отдалечи.
Известно време лежа задъхан, след това се помъчи да стане на крака. Щом успя, към него се приближи друг мъж — вървеше бързо. Спря пред него. Беше висок и царствен, един-единствен черен кичур се спускаше назад през бялата му грива. Пол веднага осъзна, че чертите на лицето му много приличат на неговите собствени.
— Ти си…
— Дет Морсон, баща ти — дойде отговорът.
— Ами тегли ми една тогава и си върви по пътя — изпъчи рамене Пол. — Тук играта е такава, нали?
— Аз не съм част от тукашната игра. Просто се възползвам от нея — той вдигна десница и леко погали Пол по бузата. — По който и път да тръгнеш, каквото и да решиш, каквото и да те сполети — каза той, — истинският ти враг — това е Лудият жезъл.
— Кой Луд жезъл? Мислех, че това е общата дума за…
— Хенри Спайър е най-великият от Лудите жезли и него го знаят само под това име.
— Що за име е това — Хенри Спайър? Тук, в този свят…
Огненият език се извиси помежду им.
— Връщай се, Дет! Връщай се в твоя ад! — чу се глас от пламъците. — Вече нямаш власт над нас!
Дет вдигна длани и скръсти ръце на гърдите си. Пламъци изкривиха очертанията му, сякаш се беше подпалил от огнения език. Изведнъж обаче той вдигна глава и се втренчи в Пол.
— Белфаниор — каза той. — Спомни си това в трудни времена.
Пол отвори уста, за да го разпита, но Дет изчезна сред буря от вятър и огън.
Пламъкът, увиснал във въздуха пред него, започна да се смалява, възстановявайки предишните си, по- малки размери и форма.
— Какво искаше да каже с това?
— Представа си нямам — отвърна Пол.
— А какво друго ти каза?
— Нищо. Нямаше време.
— Лъжеш.
— Истината е нещо толкова свещено, че аз я охранявам добре.
Пламъкът не помръдна. Пол усети чувство на озадаченост и гняв, но не го придружи с никакви думи. Изминаха дълги мигове.
Най-накрая, с движение, което досущ наподобяваше свиване на рамене, пламъкът се понесе наляво. Пол го последва. Сред мъглата все още се мержелееха сенки, но не се приближаваха. Сега пламъкът се движеше бързо и Пол ускори крачка.
Мъглата започна да изтънява. Пол забеляза отляво стена; отдясно нямаше нищо. Не след дълго пред него изникна арка. Последва светлинката през нея и усети, че се е върнал в обикновеното пространство. От тази страна нямаше мъгла — само сумрак и мирис на плесенясали гоблени.
— Ние всъщност просто обикаляхме из някаква голяма стая, нали? — попита Пол.
Никакъв отговор.
— Това беше някакъв шантав тест на Роршах, нали? — продължи той. — Всичко там идваше от мен самия — по един или друг начин. Така ли е?
Отново мълчание.
— Добре де — каза той, щом приближиха едно стълбище, което водеше нагоре. — Щом онова, което
