искате от мене, изисква съдействието ми, запомнете, че сте оставили клиента си недоволен.
Стигна до стълбището и тръгна нагоре.
Почувства радостна тръпка. Драконовият му белег започна бурно да пулсира. Изкачиха се и минаха през една по-добре мебелирана, макар и отдавна необитаема стая. След като излязоха от нея, стигнаха до друго стълбище, което отново водеше нагоре. Щом го изкачиха, Пол забеляза, че май са се върнали в същото източно или североизточно крило на замъка, до което преди беше проследил Ларик.
— Значи, направихме нещо като обиколка, а?
— Налагаше се.
— Защо?
— За да избегнем населените части.
— Само заради това ли?
— А заради какво друго?
— Не за да ме подготвите, или да ме впечатлите по някакъв начин?
— Самоласкаеш се.
— Е, вашата да е.
— Нашата ще е.
Пол зави наляво и тръгна по един тесен коридор. После зави надясно и влезе в стая с един-единствен огромен прозорец, който гледаше отвъд бойниците към мрачен, огрян от луната пейзаж. В самата стая бяха струпани стари, потрошени мебели, които очевидно никой не използваше. Излезе от другия й край и влезе в друга стая, която очевидно също използваха за склад. Докато минаваше, Пол отмяташе встрани нишките на паяжините. Един плъх се стрелна пред краката му, навря се под едно кресло и се втренчи в него от там.
Две стаи по-нататък, в едно помещение с няколко врати, го обзе чувството, че познава това място. Беше сигурен, че Ларик беше минал оттук преди това.
Забърза из завоите и най-накрая пред него изникна тъмното каменно възвишение, увенчано със сияйния предмет. Пламъкът се издигна нагоре. Пол се заизкачва след него.
— Какво е това? — прошепна той едва-едва.
— Нещо, което ни трябва.
— Адски ми помагаш, няма що.
— Много повече, отколкото явно забелязваш.
Малко по-късно той забеляза, че предметът беше някакъв сандък, покрит с издуто прозрачно покривало. И щом се приближи към него, пое рязко дъх, защото в него лежеше съвсем запазено тяло на жена. Високите скули, малката брадичка и крилете на косата й не му бяха непознати.
— Призракът… — въздъхна той.
— Говори се, че духът й обикаля из тези зали. Не е важно. Вдигни капака.
— Как?
— И от двете страни има заключалки.
Пол продължи да се взира в бледите черти.
— Сега пък и Снежанка! Защо? — попита той най-накрая.
— Моля? Не разбрах.
— Защо е така изложена на показ?
— Баща й, Райл Мерсон, от време на време идва да я гледа.
— Ама че извратен кучи син, а? Предполагам, че й е наложил заклинание за запазване… ако е умряла много отдавна.
— Отдавна беше. Вдигни капака.
— Защо?
— За да я преместиш.
— Че защо да я местя?
— Присъствието й е необходимо другаде. Прави каквото ти казвам!
— Добре де. Само че изкачването беше доста стръмничко…
— Ще я пренесеш оттук.
Пламъкът засия по-ярко и Пол видя зад сандъка равен перваз, който водеше към един тунел. Наведе се напред и затърси ключалките. Една по една ги отвори и ги измъкна. После сграбчи капака и се напрегна да го повдигне. Отначало не поддаваше. След това изскърца и бавно се плъзна нагоре.
Пол отмести прозрачния капак и го остави на земята. Едва тогава спря и заразглежда жената с по- дълбок от научния интерес.
— Как се казва тя? — попита той.
— Таиса. Вдигни я. Насам.
Пламъкът тръгна по равния перваз зад сандъка.
Пол се приведе и вдигна жената на ръце. Слабият, познат аромат на познатия парфюм погъделичка ноздрите му.
— Какво е станало с нея? Как така е стигнала дотук? — попита Пол, щом заобиколи ковчега и последва пламъка.
— Жертва на обстоятелствата в една дълга и заплетена борба.
Той прекоси перваза и навлезе в тунела след блуждаещия огън.
След няколко крачки пламъкът рязко зави наляво и Пол усети, че се изкачва. Предчувствието, което го придружаваше, откакто се беше събудил, сега беше още по-силно. Усети, че се приближава към сърцето на някаква тайна — тайна, която беше много лична, тайна, в която той щеше да изиграе значителна роля.
Нов завой — и той се намери сред широка стая с висок таван, отчасти мебелирана, издълбана вътре в скалата. През голям четириъгълен отвор в стената отляво се виждаха звездите в небето и най-високите планински склонове. В близкия край на стаята имаше дълга маса и тежки кресла. В дъното…
Той се спря и се втренчи.
— Донеси я тук.
Бавно, почти механично краката му се подчиниха и се раздвижиха. Едва-едва осъзнаваше, че се движи — очите му бяха приковани в онова, което му се беше разкрило там, на задната стена.
— Остави я тук. Не. Главата трябва да е от другия край.
Пол постави тялото на Таиса върху наклонената каменна плоча — краката й бяха откъм по-високия край. Главата й попадна в широката вдлъбнатина, изсечена в твърдата сива повърхност. Той автоматично нагласи дългата й синя дреха. Щом го направи, забеляза широката, плитка вдлъбнатина в края на плочата. На ръба й лежеше черен каменен кинжал. Той забеляза всички тези неща, но те не му направиха никакво впечатление, тъй като вниманието му беше приковано другаде.
Беше се втренчил в стената пред себе си и огромната двойна врата, вградена в нея. Пот изби по челото му, ръцете му леко затрепериха, щом се отдалечи от жената и от камъка. Не откъсваше поглед от вратата.
Това бяха Портите от ония забравени сънища, които сега го затрупваха като сияйни покрови.
Приближи се. Вратата беше солидна, масивна, обкована с желязо, направено от тъмно дърво, което приличаше на метал. Не се виждаха нито ключалка, нито дръжки — само халките, разположени на равни интервали.
Изрязана и прогорена в Портите, се възправяше фигурата на огромна змия. Сложният вит рисунък заемаше място от основата до средата и се издигаше високо над стилизираните вълни. В нея бяха забити три тежки остриета — едно във врата, едно в опашката и едно по средата на тялото й.
После, щом вдигна поглед към горния край на Портите и над него, той съзря познатия силует на огромно, черно, подобно на птица същество с разперени криле, изрязано в скалата. И в тази фигура бяха забити шипове — по един във всяко крило.
Пол пристъпи още крачка напред и спря. Дишаше тежко. Той отново беше Продромолу, Онзи, който отвори пътя, и кръстосваше небесата на Код, а под него от дълбините се издигаше змията, Талкне, достигнала последния кръг на своето продължило цели епохи пътуване — векове наред го беше търсила. Ниалит изкрещя — предупреждаваше го, писъкът й разлюля планините и разкри тайните, които те криеха в сърцата си. Той закръжи и се гмурна към спокойната морска повърхност…
