опитваше безуспешно да отвори вратата с магия.
Протегна ръка към рамката, докосна вратата. Тя леко помръдна. В този миг той почувства беззвучен, подигравателен смях. Сякаш някой зловещо се забавляваше с това, колко беше смаян и развълнуван — някой, който обитаваше равнище на реалност, несъвпадащо с неговото собствено. Стоеше там, замръзнал на място, и чакаше, но смехът не се повтори.
Най-накрая той пристъпи напред и излезе в коридора. Нямаше жива душа.
Ами сега? — помисли си той. Дали да не тръгне по пътя на Ларик? Дали пък да не рискува и да тръгне да изследва друга част на замъка? Или пък трябва да се върне в двора, да възседне някой от хвъркатите зверове и да офейка?
Последното му се видя най-разумно: да избяга, да се скрие и да чака да се върнат силите му. После можеше да се върне в Рондовал, да разбуди своите легиони от чудовища и да се върне тук отново — така, както беше отишъл в планината Анвил. А после да разруши този замък до основи. Изглеждаше по-разумно, отколкото да остане тук, обезсилен и сам-самичък в цитаделата на врага.
Обърна се, готов да тръгне към двора с клетките. И застина на място.
Завеса от бял пламък преграждаше пътя му.
— Значи, моят избор всъщност не е никакъв избор — прошепна той.
— А някога бил ли е? — отекнаха в главата му познатите иронични нотки.
— Е, май това ще се види по-нататък.
— Както е с повечето неща — дойде отговорът, придружен с леко чувство на примирение.
— Никога не успях да разбера вие врагове ли сте ми или съюзници.
— Ние сме посредници. Веднъж ти помогнахме.
— А следващия път…
— Защо смяташ, че имаш причини да се съмняваш в онези, които са ти помогнали в миналото?
— Защото не мога да се отърва от чувството, че са ме натикали в нещо, без аз да го искам.
— Бих казал по-скоро, че те измъкнахме.
— Тук можем да поспорим. Но казвате, че сте посредници. Посредници на какво?
— На промяната.
— Това е разтегливо понятие. Можеш ли да се уточниш?
— Две от силите, които действат в този свят, са науката и магията. Има времена, в които те застават една срещу друга. Ние сме на страната на магията.
— Това място тук никак не ми прилича на крепост на технологията.
— То и не е. Тук става въпрос за директния сблъсък.
— Мътните да ви вземат! Да се мъчиш да получиш от вас прям отговор е все едно да се мъчиш да доиш дива котка! Защо просто не ми кажете за какво става въпрос?
— Истината е толкова свещено нещо, че ние трябва да я охраняваме добре.
— Струва ми се, че искате да ви сътруднича.
— Тъкмо затова пак ти помагаме.
Пол се опита да включи второто си зрение. Този път май нямаше проблеми. Съзря очертанията на човешка фигура вътре в пламъците — дребна, мъжка, с наведена глава, дланите бяха скрити в дълги ръкави, които покриваха тъмния й център. До дясната ръка на Пол изплува оранжева нишка — далечният й край се губеше в пламъка. Той я хвана с пръсти и я засука. Драконовият белег на китката му започна да тупти.
— А сега бихте ли ми казали онова, което искам да знам… — започна той.
Ръката му сякаш се подпали. Потисна вика си и падна на едно коляно, сгърчен в агония. Второто му зрение угасна. Ръката го болеше чак до рамото.
— Така няма да се разберем — изрече гласът.
— Ще намеря начина — процеди той през стиснатите си зъби.
— Толкова по-лесно ще бъде и толкова време ще си спестим, ако просто ни дадеш да ти покажем, вместо да си прекараме цялата нощ, като ти обясняваме какво е замесено тук.
Пол се изправи на крака, стиснал болната си ръка с другата.
— Предполагам, че тази вечер по-добре няма да се разберем.
— Така е. Обърни се и следвай другия.
Пол се обърна и съзря друг пламък. Този беше голям едва колкото дланта му и висеше във въздуха в средата на коридора на около осем крачки от него. Миг след като погледът му падна върху него, той започна да се отдалечава. Последва го.
Пламъкът го поведе през зала, пълна с гротескни статуи — на хора и на други същества. Цялото място беше окъпано от слаб червен блясък, от меко, почти трептящо сияние — вероятно го излъчваше самият пламък и създаваше впечатлението, че всички тези каменни фигури бяха започнали леко да се размърдват. Въздухът, който влизаше в дробовете му, беше спарен и той откри, че задържа дъха си чак докато излязоха от залата. Блясъкът присъстваше и в някои от другите зали, но все пак не беше така зловещо, както в онази стая и изображенията в нея. Щом влязоха там, драконовият белег беше започнал да тупти и спря да пулсира чак когато се отдалечиха доста.
Слизаше все по-надолу по някакви каменни стълби — всяка от тях по-грубо издялана от предишната. Мина през влажни зали и дълги коридори, които сигурно се намираха под самия замък и бяха издълбани в живия камък на планинския склон. Веднъж Пол се осмели да погледне назад и видя, че другият пламък не се виждаше никъде. Ала видя също и това, че сенките зад гърба му се сливат, сякаш са течни, сякаш са живи — по начин, който той намери за обезпокояващ. Побърза да настигне водача си.
Залите и коридорите, през които минаваше, бяха покрити с дебел слой прах — явно ничий крак не беше стъпвал тук от години. Това леко го насърчи. Минаваше през поредица от зали, които биха могли да бъдат единствено стаи за мъчения — бяха пълни с вериги, кръстове за разпъване, щипци, ръжени, тежести, тояги, камшици, дървени чукове и най-различни странни на вид ножове. По всички тях имаше петна, следи от ръжда или и двете — заедно с успокояващото покривало на праха. В затулени ъгли се въргаляха кости — отдавна оглозгани от плъховете, а сега — сухи, крехки, напукани и избелели. Пол прокара пръст по една стена и чу ехо от отдавнашни писъци. Превключи на второто си зрение и пред очите му се мярнаха гледки на жестокостите, които някога се бяха вършили тук. Той припряно превключи на нормално зрение.
— Кой… — прошепна той повече на себе си. — Кой е вършил всичко това?
— Сегашният господар, Райл Мерсон — дойде отговорът.
— Той трябва да е чудовище!
— Някога тези неща тук са били нещо обичайно. Но той скъса с всичко това преди четвърт век. Разкая се. Говори се, че оттогава води относително невинен, дори добродетелен живот.
— Вярно ли е?
— Кой може да каже какво е в душата на човека? Може би самият той със сигурност не би могъл да го каже.
— Вие правите от всичко това пълна загадка за мене. Признавам, предубеден съм, но по никакъв начин не бих могъл да кажа, че се отнася с мене добродетелно или невинно… а това важи и за лакея му, Ларик!
— Хората си имат причини за онова, което вършат. Мотивите и целите рядко си подхождат по морален цвят.
— Ами какво ще кажете за вас самите, каквото и да представлявате?
— Сега ние не сме нито морални, нито неморални, защото действията ни не съдържат елемента избор.
— И все пак, нещо ви е насочило по курса, който следвате. Тогава някой е взел решение.
— Така излиза.
Имаше ли намек за ирония в тези думи?
— И пак нищо не искате да издадете, а?
— Нищо.
Преминаха покрай зловонна цистерна, в която се плискаше нещо. Подът на нишата до съседната въздушна шахта беше потънал в изпражнения и покрит с крехки, йероглифни скелети — вероятно на прилепи. В хлътнатините по пода се бяха събрали локвички вода. Стените тук бяха лепкави и Пол почти
