преобразяват. Този път успях да проследя откъде идва това преображение и разбрах, че Ларик го причинява. Не можах да открия мотива за това в съзнанието му, защото когато един магьосник се занимава със занаята си, мислите му стават непроницаеми. Останалите бяха изпаднали в транс.
Изчаках, докато свършат, и тръгнах с тях към следващата зала. Независимо дали щях да си изясня мотива или не, бях решен да изследвам метода на магическото въздействие, упражнявано върху Пол.
Наблюдавах следващото преображение много внимателно и разбрах, че по-вярно ще бъде да го смятаме за размяна. Когато кракът на Пол беше заменен с по-голям, по-мощен крайник, успях да проследя как материалът се пренася отвъд планината. Проследих го — бързах и се вихрех по пътища, където пространството беше нагърчено, а времето бе поток с много завои и няколко вира. Проследих го до мястото, където се издигаха Портите — от онзи сън на Пол, в който бях надникнал. Проследих го и отвъд тях, в мъртвите земи, където открих едно виещо създание, чието тяло сега беше наполовина човешко, а на китката му се виждаше драконов белег.
— Братко — обърнах се към него. — Поноси само за малко това тяло. Просто някакъв човешки образ.
Но то или не можеше да ме разбере, или не искаше. Продължи да вие и започна да удря преобразените си части. Навях му дълбок сън там, на завет сред един триъгълник от изправени сиви каменни блокове. Така помогнах и на Пол, и на него почти без усилие от моя страна. По онова време си казах, че това е необходима лична намеса — първата ми — в работите на другите. Исках нещата да протекат гладко в тяхната цялост. Само тъй можех да задоволя интелектуалните си нужди.
Но още тогава бях започнал да се чудя.
Погледах още няколко мига тази омагьосваща земя, а после се извих и потеглих обратно по дългия път с ослепителни гръмотевици и тътнещи светкавици. Преминавах над спокойните вирове, обръщах началото и края — и този път се натъкнах на мисли в главата на Ларик — за Авинконет и за онези, на които служеше. За първи път в съзнанието ми проблесна разбиране.
Завъртях се с известно задоволство, после ги последвах до другата зала. Наблюдавах как размяната се повтаря и с другия крак на Пол. Този път се подразних немалко. Неговото съзнание беше също толкова далечно, колкото и това на другите, и това ме убеди, че той е жертва. Не ми се струваше правилно, съдейки по малкото, което знаех за човеците. Особено това, което правеше Ларик.
Когато преминахме към следващата зала, се случиха няколко неща в добавка към промяната на Пол.
Един от кандидатите падна мъртъв. Той, разбира се, не означаваше нищо за мене, но приблизително в същия миг гласът повтори думата „фаней“. Огледах останалите, за да видя как ще реагират, но те изобщо не реагираха. Думата беше прозвучала много силно и след няколко мига я чух отново.
И после отново.
Започна да се повтаря постоянно и безмилостно. Отначало ме беше страх, но после се вслушах. Колко глупаво от моя страна — да си помисля, че и другите са могли да я чуят, когато явно гласът се обръщаше към мене и само към мене! Усетих, че на някакво равнище започвам да я разбирам. А после се случи и нещо друго.
Преместиха трупа, ритуалът продължи. Пол беше преобразен. Но точно в този момент никое от тези неща не ми изглеждаше особено важно. Аз преживявах промяна — различна по природа от тази у Пол — нещо, което възбуди у мене задълбочени размисли по въпроса за свободната воля и предопределението. За лош късмет тъкмо тогава нямах време да им се отдавам, защото самата промяна изискваше цялото ми внимание: бях променил решението си. Бях заемал негласна, едва осъзната позиция на ненамеса в работите на другите, откакто се помнех. Изведнъж се съсредоточих върху нея, обмислих я добре и реших, че е дошло времето да направя изключение.
Не ми харесваше онова, което правеха с Пол, но не разполагах с необходимите знания и опит, за да преобърна това явление. Но щях да направя нещо — какво, не бях сигурен — нещо, което да му помогне да се върне в състоянието, което беше нормално за него, така че щом е готов, да може сам да се разправи с враговете си.
Мислех си за това, докато се спускахме към последната зала. Гласът, който повтаряше „фаней“, беше замлъкнал. При следващата ни спирка Пол, както си и мислех, загуби стъпалата си. В миговете, когато Ларик не правеше нищо, аз го изучавах. Разбрах, че има намерение да отведе Пол в Авинконет, където той щеше да бъде пленник, веднага щом свършеше работата си за тази нощ.
Когато напуснахме и последната зала и стигнахме до голямата пещера, видях как той наложи парализа на Пол и започна един по един да извежда останалите навън. Струваше ми се, че бих могъл да вдигна заклинанието, което го държеше там, в нишата, но не бях сигурен какво трябва да се направи после.
Проследих първия посветен навън, за да наблюдавам последния етап от нещата. После видях група господари, които бяха дошли да придружат своите хора обратно към града. Миша ръкавичка се беше спотаил в едно уединено местенце и наблюдаваше входа на пещерата.
Разбира се.
Когато се върнах в пещерата, вече обмислях плана си. Тогава видях при Пол магьосника, който го беше посетил онази нощ. Спрях и започнах да ги наблюдавам. Този човек излъчваше голяма сила.
Той започна да я използва. Видях, че я прилага, за да обърне размяната. Веднага се размърдах, за да се намеся по незабележим начин. Беше си чисто импулсивно от моя страна — не можех да гледам как се пилее такъв свестен материал. Другарите на онова създание бяха побили главата му на кол, но мене това хич не ме интересуваше. Набутах всичко в пространствения джоб, както бях виждал това да прави Пол — той си пазеше там разни неща.
Видях как Пол отново стана Пол, после — как му надянаха маските. Когато разбрах какво смята да прави, това по никакъв начин не се отрази на плановете ми. Все още го грозеше значителна опасност.
Ето защо потърсих тялото на Крендел, рижавият мъж, който беше умрял. Тъй като никой не го използваше в момента, аз се просмуках в него и взех да изучавам как точно работи. Исках да се подготвя бързо, за да изпълня онова, което бях намислил, и да го предам в ръцете на Миша ръкавичка. Той чакаше навън без работа.
X.
Дребничкият мъж се промъкна през златната дупка в средата на стаята и тя започна да се затваря зад него. Свиващ се ореол, оптическо изкривяване — гледката през отвора не изобразяваше дъното на разкошни покои. Вместо това, пред окото се мержелееше разтапящият се силует на мъж, облечен в черно, преминаващ по висок коридор, украсен с гоблени, който стигаше до сводеста галерия зад тъмни и светли колони.
После трептящата леща се затвори, замъждука и изчезна. Ибал отново се тръшна върху купчината от възглавнички, върху която бе седнал. Изведнъж беше започнал да диша дълбоко и учестено; по челото му изби пот.
Вони, коленичила до него, нежно попи потта от лицето му със синя копринена кърпичка.
— Не са много тези — обади се тя, — които владеят добре заклинанието на вратата.
Ибал се усмихна.
— Напрегната работа — призна той. — И правичката да си кажа, не беше от онези неща, с които смятах някога пак да се занимавам. Този път обаче…
— … беше различно — довърши тя.
Той кимна.
— А сега какво ще правиш?
— Ще се възстановявам — отговори той.
— Знаеш, че не това имам предвид.
— Добре де. Ще се възстановя и ще забравя. Помогнах му. Честта ми е защитена.
— Така ли? Ама наистина?
Той въздъхна.
— На моите години само толкова чест мога да си позволя. Онези времена, когато с готовност бих се забъркал в нещо такова, са отминали отдавна.
