— Можеш да се въздържаш малко. Не ми се иска да попилееш това място тук — рече му той. — Върви и сядай на пейката.
— Добре де, магьоснико. То пък да имаше нещо за попиляване…
Пол прекоси стаята и седна. Почти веднага усети как нишките го обгръщат.
— Много си те бива в това… — похвали той Ларик.
— Благодаря.
— … но не ми се вярва то да те спаси накрая.
Ларик се изкиска.
— Е, този край и без това си е доста далечен.
— Не си купувай дългосвирещи плочи.
— Това пък какво значи?
— И да се сетиш, ще е твърде късно.
— Твоята да е, Чейнсон.
— Ами добре.
Вратата се затвори. В стаята стана много тъмно. Пол чу как резето се плъзна на мястото си. Отърси се от овързващите го нишки.
Беше му минала през ум идеята да метне една нишка на Ларик, докато онзи го овързваше — това би му позволило да проследи движението му из замъка, да види някои от нещата, които той виждаше. Беше решил, че ще е твърде рисковано, и се бе отказал, но сега се зачуди…
Когато превключи на второ зрение, стаята се окъпа в перлен блясък. Бледа златна нишка се носеше близо до вратата. Той вдигна десница и й наложи волята си. Драконовият белег запулсира под многобройните пластове на илюзията. Нишката политна към него.
Когато допря върховете на пръстите му, усети леко убождане — сякаш го удари ток. Щом изпразни ума си и се съсредоточи за впечатления, усещането се разпростря и разбра, че наистина настига онзи. Ларик би могъл да бъде обвинен в небрежност — помисли си той, — само дето нямаше начин да знае, че Пол все още може да използва някакви свои магически способности.
Проследи Ларик по няколко завоя и нагоре по едно дълго стълбище. При единия завой имаше голям прозорец и той видя звездите отвъд. Ларик вървеше през все по-разкошно обзаведени коридори и накрая навлезе в дълга галерия, която водеше към резбована двойна врата. Прислужник в ливрея седеше на една пейка отдясно на входа. Щом Ларик се приближи, той стана с усмивка. Очевидно го беше познал.
— Буден ли е? — попита Ларик.
Човекът поклати глава.
— Съмнявам се — отвърна той. — Доста време мина… а пък той каза, че не иска да го безпокоят.
— О… Е, ами ако се събуди Мак, кажи му, че съм довел онзи, когото трябва.
— Е, ако се събуди, ще му кажа. Но, според мене, едва ли ще се вдигне повече тази вечер.
— Е, сега трябва да се погрижа да го нахранят. Искаш ли да ти изпратя нещо?
— Малко говеждо с хляб би ми дошло добре. И някоя бира.
— Райл раничко си е полегнал…
— Обратният път го е изтощил. Доста бързичко се върна.
— Не думай! Добре. Отивам към кухнята. Лека нощ.
— Лека.
Пол го проследи как се отдалечава — сега вървеше по-бавно. Слезе по задната стълба. Дочу как поръчва ястията на една дебела, уморена на вид жена, доста попрехвърлила средната възраст. Беше прекъснал собствената й вечеря. После го загледа как си приготвя нещо леко и го изяжда. Докато поддържаше контакта, самият Пол огладня. С крайчеца на окото виждаше как жената нарежда подносите.
Ларик се поколеба дали да не изпие втора чаша вино, после въздъхна и се изправи бавно на крака. Пожела лека нощ на жената, отби се до отходното място и заслиза към североизточното крило на замъка. Стори му се, че слиза дълго.
Пол се опита да запамети маршрута — мислеше, че той би трябвало да води към покоите на самия Ларик. Но той се спускаше все по-ниско и се отдалечаваше все повече в посока към планинския склон. Тук всички следи от великолепие бяха изчезнали и тази част от сградата, през която минаваше сега, беше прашна като необитаема къща. На места изглеждаше като килер, в който държат строшените мебели.
Отвъд нея следваше зона на мрачна празнота. Ларик запали светлинка на върха на ножа си и я понесе над главата си като факла. Най-накрая стигна до гола, влажна каменна стена, по която прокара длан. Известно време вървя покрай нея, после се мушна в един отвор в скалата и се заспуска по стръмен склон, в който бяха изсечени груби стъпала.
Пътят се стесни, стана равен, зави. Ларик забави крачка. Зави още два пъти и крачките му станаха по- колебливи. Приближаваше се към високо, масивно възвишение. На върха му се виждаше нещо, което вероятно беше доста голямо, а повърхността му донякъде отразяваше светлината.
Ръцете му се разтрепериха. Щом се заизкачва, отпусна ножа надолу. Пол усети, че беше започнал да диша по-дълбоко. Щом стигна до върха, падна на колене и остана неподвижен. Пол не можеше да различи какво беше онова пред него, защото изведнъж с очите на мъжа бе станало нещо.
Изчака известно време, ала не се случи нищо повече. После вечерята му пристигна и той прекъсна контакта.
Щом свърши с яденето, Пол бутна встрани подноса и отново потърси златистата нишка. Но тя или беше отплавала, или се бе разпаднала. Тогава се сети, че трябваше да я привърже към нещо, докато отново й обърне внимание. Ала беше уморен и знаеше, че до сутринта няма да го безпокоят. Постла си на пейката, опъна се и се зави с одеялото. Задряма почти веднага — пред очите му танцуваха милиарди образи от изминалите няколко дена.
Те бързо избледняха и отново го обзе онова, другото съзнание. За миг го обгърна силен студ и той се изправи пред огромните Порти. Чувстваше нечие друго присъствие зад гърба си, но не можеше да се обърне и да погледне кой е там — нито пък имаше желание. Дясната половина на Портите се открехна — достатъчно, за да се промъкне. Отвътре излизаха малки кълбенца дим. Видението беше изникнало пред него толкова бързо и отчетливо, че надминаваше всички по-ранни видения. Този път той не почувства никаква раздвоеност, никакво колебание. Пристъпи веднага напред и навлезе в земята отвъд.
Първото нещо, което вадя лице в лице със себе си — недалеч сред разорания пейзаж — беше главата. Набучена на остър кол, с все още широко отворени очи, главата на едно от демоничните създания се звереше злобно насреща му. Усети, че в тази гледка има нещо почти лично, някакво много специално предупреждение, което само в този момент му се струваше забавно.
Щом усети, че се преобразява, той намигна на свирепото лице и се издигна като дух в мрачния, тежък въздух. Пясъци, понесени от вятъра, пълзяха като змии сред скалите под него. Понесе се на юг, като бързо набираше инерция. В гърдите му се надигна чувство на радост и му се прииска да го огласи по цялата земя с глас, който би прокънтял като хиляди тръби. Разпери тъмни криле, широки като платната на някой мощен кораб, и заплющя над мъртвата земя. Издигна се толкова високо, че най-накрая съзря и своите планини.
Той, Продромолу, беше изпълнен със спомена сън за своя друг живот и забрави и главата, и Портите, и дребното човешко същество на име Пол Детсън, когото може би някога беше сънувал. Всички те не му бяха нужни.
Щом стигна до планините, се метна към тях, борейки се с ураганите, които се мъчеха да го оттласнат. Шест пъти той се спуска над върховете им и шест пъти го отблъскваха обратно.
На седмия път той надви и щом произнесе Нотата, неговата статуя, от която капеха мед и благовония, вино и кръв, се разлюля. Където и да паднеше сянката му, рухваха сгради, а онези, които му се покланяха, повяхваха и умираха. Ниалит се издигна пред него като кула от черни огньове. Те се срещнаха над водите на неподвижния океан и започнаха танца, който щеше да ги завърти около света. Звездите падаха около тях като горящи души, а ревящите ветрове ги носеха около обкичения със скъпоценни камъни пояс на планетата. Рухваха храмове, умираха крале, а техните движения ставаха все по-диви и по-диви. Той отново заговори на Ледените планини и изкова Заклинанието на Портите. И тогава Талкне, Змията на
