— Може да сметнат за необходимо да го унищожат във всеки един момент. Не знам. Но ако не го унищожат, жезълът много скоро може да му потрябва.
— Ти кой си?
— Не знам.
— Откъде тогава знаеш всичко това?
— Бях там.
— Защо искаш да помогнеш на Пол?
— Не съм сигурен.
— Как така не можах да те убия?
— Един труп не може да умре.
— Е, сега пък аз не разбирам.
— Знаеш достатъчно. Сбогом.
Рижавият се строполи и застина неподвижно. Миша ръкавичка го доближи предпазливо. Нямаше признаци на дишане. Крадецът огледа по-отблизо восъчната му бледност. Протегна ръка и го докосна по бузата. Беше студена. Вдигна дясната му ръка. Тя също беше студена; вече и донякъде се беше вдървила. Натисна ноктите един по един. Всичките побеляха и така си и останаха. Най-накрая се наведе напред и долепи ухо до гърдите, близо до дупката от куршума. Откри, че не се чува нито звук.
Изпъна тялото и кръстоса ръцете му на гърдите. Дръпна бялата качулка на главата, после — и върху лицето му. Стана и се отдръпна.
Приближи се до мястото, където бяха застанали Пол и Ларик, намери следите им и тръгна по тях. Те скоро изчезнаха, обаче теренът беше скалист. Той спря и усилено размишлява няколко минути. След това се обърна към илюзорния град и се заспуска към искрящите кули.
VIII.
Вятърът свиреше покрай ушите му, наметалото плющеше зад гърба му. Пол се наведе над раменете на по-дребния дракон — стройно кафяво създание с вид, подобен на вида на огромните страшилища в Рондовал, но със значително по-малка маса. Коленете му прилепнаха към неговите хълбоци, ръцете му стискаха ремъците на юздите. На двадесет метра отляво, малко по-високо, Ларик също яздеше едно от кожокрилите създания. От време на време поглеждаше Пол, който безстрастно се беше втренчил пред себе си. Между тях се бяха протегнали сноп ярки нишки, видими за второто му зрение. Пол се зачуди колко ли трудно би било за него да убие другия, когато най-накрая дойдеше моментът. Реши, че магията е нещо твърде бавно и несигурно, когато се използва срещу друг магьосник. Реши да напада бързо, яростно и без предупреждение, веднага щом научи онова, което му беше нужно. Глупаво би било да оставя живи врагове от подобен сорт.
Слънцето на запад се готвеше да пререже гърлото на поредния ден, а луната вече отдавна беше изгряла — блед парцал, метнат сред гребените на облаците. Те летяха на север, на запад, тъмните им дракони бяха протегнали дълги шии и изпънали опашки. От време на време се врязваха в някой вихър.
Вече четири пъти за този ден сменяха драконите — новите бяха завързани по вълшебен начин по разни високи места в небето. Мускулите по раменете и краката на Пол така го боляха, че се бяха вцепенили. Той хвърли крадешком поглед към Ларик, който явно не знаеше какво е умора — беше се привел и пришпорваше дракона си да лети още по-бързо. Беше взрян напред, сякаш се опитваше с поглед да изгори дупки в сгъстяващия се мрак.
Авинконет, Авинконет… Повтаряше си това име вече от часове, в ритъма на полета. Когато каза на Ларик, че не знае нищо, беше искрен. И все пак…
Сега му се струваше, че това име все пак му говори нещичко. Изглеждаше възможно този замък да се е споменавал в по-ранните дневници на баща му, макар че не можеше да си спомни нищо определено.
Авинконет, Авинконет и Рондовал… Имаше ли някаква връзка?
Слънцето потъна още по-ниско, луната засвети още по-ярко и тогава го видя, окъпан в кръвта на деня — прострян върху склона на един от най-високите върхове на един отдалечен планински район. И знаеше, че го познава.
Авинконет беше замъкът от неговите сънища, през който беше минал на път за Портите. През цялото това време той някак си беше знаел, че това е реално място. Но да го види… Щом го съзря, едно след друго започнаха да го връхлитат тревожни чувства. Откри, че няма търпение да влезе и да намери Портите. Имаше нещо, което трябваше да направи там, което искаше да направи, въпреки че при самата мисъл за Портите, започваше да му се повдига.
Гледаше как мрачната постройка под него се разраства, избледнява до жълто, до сребристо, до сиво- бяло — огромна централна сграда, стъпаловидна — като тераса, от която стърчаха кули на много равнища. Около нея бяха залепени една за друга странични постройки — високи, масивни укрепления, с бойници, с многобройни ъгли, със стражева кула на всеки завой. На няколко равнища по-надолу, отдясно на главната постройка, прозорците светеха. Превключи на второто си зрение и веднага забеляза огромното струпване на нишки високо горе, над задната част на крепостта. Освен това забеляза малка мижава светлинка, която се носеше отляво надясно покрай предната стена. От време на време спираше и трепкаше.
Щом спряха във въздуха над замъка, Ларик описа обширен кръг с дракона си. Пол го последва, блъскан от силни ветрове. Започнаха бавно да се спускат надолу по спирала.
Щом стигнаха по-големия от няколкото задни двора, Пол продължи да следи светлинката, видима единствено за второто му зрение. Оттук, от по-близко разстояние, се забелязваше, че тя има човешка форма и към нея беше прикрепена дълга бледа нишка. Нещо в тази светлинка го караше да изпитва смътно жалейно чувство.
Щом се спуснаха по-ниско, Пол видя, че задната стена на затвореното пространство беше груба скала — част от самия планински склон. Тъмни неравни отвори пронизваха сърцевината й. Няколко от тях бяха преградени с решетки. Тъкмо тогава светлинката от укреплението изчезна от погледа му.
Приземиха се доста твърдо и Ларик веднага скочи на земята. Миг по-късно Пол усети, че юздите опитват да се изтръгнат от ръцете му и го последва. Ларик свали сбруите на животните, кресна им някаква заповед и ги сподири с поглед, докато те кретаха към подобните на пещери входове. Тръгна след тях и дръпна нещо в сенките. Една метална решетка падна с дрънчене, което отекна из целия двор.
Ларик се върна при Гюл.
— Страхотно се справихме, защото тези имат и опашни криле — отбеляза той. — Изобщо не мислех, че ще се доберем дотук преди полунощ. Сега той сигурно ще иска да те види. Не знам. Трябва да проверя.
— Кой е „той“?
— Райл Мерсон, господарят на Авинконет.
— И какво иска той от мене, магьоснико?
— Е, това той самичък трябва да ти обясни. Ела оттук.
Пол усети, че Ларик подръпва нишките, които беше прикрепил към него. Не се съпротивляваше. Преминаха през облицован с каменни плочки коридор, където Ларик го преведе през поредица от завои.
Ляво, дясно, ляво, ляво — запомни Пол.
После спряха пред нисък вход. Тежката дървена врата беше леко открехната, Ларик я бутна и тя се отвори. Пол забеляза, че може да бъде подпряна отвън с тежка дървена греда.
— Вътре — рече му Ларик и силата потрепна в нишките.
Пол тръгна напред, спря пред вратата и после влезе. По протежение на цялата стена отдясно в малката, схлупена стая имаше пейка. Прозорци нямаше — само няколко отдушника в горните ъгли. Върху пейката бяха струпани куп зебло и парцаливо одеяло. На пода наблизо имаше нощно гърне. На стената над пейката беше прикрепен празен свещник.
Пол се обърна и трептенето спря.
— Какво има за вечеря? — попита той.
— Ако не те приеме сега, ще наредя да ти изпратят нещо — отвърна му Ларик.
— Докато чакам, ще прегледам листа с вината.
Ларик се вторачи в него и поклати глава.
