— Не трябва ли сега, когато посвещението свърши, и това да премине?
— Луди жезле — отвърна му магьосникът. — Твоето преображение нямаше нищо общо с посвещението. Можеш ли да твърдиш, че не знаеш нищо за дома на Авинконет?
— Никога не съм чувал за него.
— Нито пък за великите Порти към мрачния порочен свят? Порти, които ти широко ще отвориш?
Пол се намръщи.
— Разбрах — въздъхна Ларик. — Онова, което ти сторих, наистина е било необходимо. Възползвах се от възможността, която ми предоставяше състоянието на ума ти на всеки етап от посвещението, и ти наложих мощни заклинания — парче по парче аз смених тялото ти с тялото на един от жителите на онова прокълнато място. Без главата ти, естествено.
— Защо? — попита Пол. — Какво съм ти направил?
— Лично на мене — нищо — отвърна Ларик. — Но злото, което би могъл да причиниш, е толкова голямо, че всичко, което направих, е оправдано. Лека-полека ще научиш повече за онова, което ти предстои. А сега трябва да се връщам при другите посветени.
Пол протегна една от масивните си ръце с криви нокти, за да го спре. Ларик леко махна с ръка и целият крайник се парализира.
— Какво…
— Новото ти тяло е под пълната ми власт — обясни онзи. — Обгърнал съм те в поредица от практически неразрушими заклинания. Сега ти наложих волята си и те направих напълно неподвижен! Освен това съм ти наложил и заклинание маска. То дори компенсира несръчността ти. Само ти се виждаш такъв, какъвто си — бих казал, че е нужно да го запомниш. Сега ти във всяко едно отношение си мое създание.
— А пък ти толкова се притесняваше за черната магия… — обади се Пол. — Да ни би да си се страхувал от конкуренция?
Ларик се намръщи и отмести поглед.
— В случая беше необходимо — каза той накрая, — за да се надвие по-голямото зло.
— Я не ми ги пробутвай тия. Аз нищо лошо не съм направил. А ти направи.
Ларик се извърна. Пол изкрещя.
Щом магьосникът се обърна и отново махна, викът му секна. Сега Пол дори не можеше да говори.
— За тебе ще дойда последен и ще тръгнем към замъка Авинконет — каза Ларик и се усмихна. — И да не бягаш.
Зави зад скалистия ъгъл и изчезна.
Пол чу как една водна капка се откъсна от сталактит и цопна в близката локва. Чуваше собственото си плитко дишане. Долови и далечните гласове на другите посветени, които без съмнение обсъждаха преживяното тази нощ.
Щом магия го беше оковала, магия можеше и да го освободи, реши той. Но не можеше да усети източниците на собствената си сила. Сякаш някаква част от него беше заспала. Замисли се над думите на Ларик, над факта, че неговите сънища явно бяха гадна действителност за някого другиго. Потърси в спомените си някакъв ключ. Зачуди се дали сегашното положение не бе свързано по някакъв начин с нападението на онзи магьосник, когото Миша ръкавичка беше убил в Рондовал. Напрегна се да се размърда, ала не успя.
После по коридора се разнесоха стъпки. Струваше му се, че е твърде рано за Ларик да се връща. И все пак…
Едър мъж, висок почти колкото Ларик, но по-плещест, зави зад ъгъла и се приближи. Лицето му постоянно се изменяше, сякаш Пол го гледаше през многофазна рефракционна среда. Очите му плуваха, носът се издуваше и спадаше, устата се кривеше в отвратителни пародии на човешки изражения. Но щом я отвори, Пол веднага забеляза блестящата коронка на зъба. Опита с второто си зрение, но не успя да проникне зад изкривяващото заклинание, което онзи носеше като маска.
— Виждам, че маската, която ти наложих на лицето, още се държи — чу той познатия глас. — Но какво си направил с останалото?
Пол откри, че не може дори да изръмжи.
— Всъщност — продължи мъжът, — това тяло наистина е страхотно! Знаеш ли какви поразии можеш да направиш с него — стига само да поискаш! Обаче предполагам, че си доста привързан към собственото си тяло, а?
Той вдигна глава — едно огромно и едно мъничко око се вторачиха в очите на Пол, като току си сменяха размерите.
— Прости ми — каза той най-накрая. — Забравих, че не можеш да ми отговориш.
Вдигна ръка и леко плесна Пол по устата. Усети как нещо го жилна за миг и после сякаш нещо се отприщи. Пол откри, че челюстите му са отключени и че може да движи главата си.
— Какво, по дяволите, става? — попита веднага той.
— Нямам време да ти обясня — дори и да исках — отвърна другият. — Тя е дълга и широка, а пък точно сега си имам доста по-големи грижи. Обаче май всичко си върви като по мед и масло. Аз не бих се шашкал особено.
— Ти на това „мед и масло“ ли му викаш? — огледа Пол чудовищните си форми.
— Е, не точно от естетическа гледна точка, особено ако случайно си човек — отговори другият. — Говорех ти за хода на събитията. Ларик мисли, че си му в ръчичките.
— Да ти кажа, прав ми се вижда.
— Това може да се оправи, стига да искаш да изиграеш играта докрай.
— Аз нямам и представа нито какви са залозите, нито какви са правилата!
— Е, ако всичко върви добре, това ще е част от наградата ти: ще получиш отговори на твоите въпроси — и на някои въпроси, които още и през ум не са ти минали.
— Като например кой си ти и какво целиш?
— Това почти със сигурност все ще изскочи отнякъде.
— Ще ми хареса ли онова, което ще открия?
— Въпрос на вкус. Всеки сам си преценява.
— Какъв избор имам?
— Можеш или да действаш, или да те действат.
— И какво искаш да направя?
— Да оставиш нещата да си текат, да откриеш какво иска онзи, който те е пленил, и да решиш дали и ти искаш същото. После можеш да действаш в зависимост от това. Ларик си мисли, че има пълна власт над тебе, но само след миг аз ще разруша инфантилните му заклинания. Освен това ще обърна обратно умерено хитроумната размяна на тела, която той ти приложи, и ще ти върна твоите собствени свежи, млади и жизнени — макар и поизтощени — телеса. А след това идва истински майсторската работа. Ще скрия твоето освободено и възстановено тяло така, както скрих лицето ти, и във всяко едно отношение ще му придам прилика с чудовището, което представляваш в момента. И за капак ще те обгърна в маскиращо заклинание, абсолютно идентично с това, което сега скрива отвратителния ти облик от очите на повечето простосмъртни…
— Маска вътре в маската?
— Именно.
— И докъде?
— В един момент всеки, който би искал да те види в сегашното ти състояние, би могъл да смъкне външния слой и да съзре плененото чудовище вътре.
Едрият магьосник пристъпи напред и го сграбчи за раменете. Пол моментално усети как през него минава нещо като електрошок. Ръцете му се отпуснаха. Той залитна напред. Ботушите, които беше стискал под лявата си мишница чак досега, тупнаха на пода. Магьосникът сграбчи лявата му ръка и през нея пробяга агонизираща болка. Преди Пол да се опита да я помръдне, онзи вече се беше захванал с другата. Докато работеше, си тананикаше. Пол не знаеше дали това е част от процедурата или не.
Щом вдигна ръце и осъзна, че това наистина са си неговите ръце, мъжът го фрасна яко по гърба с лявата ръка, а с дясната — по гърдите, точно над сърцето. Дори и вътре в това тяло с яки мускули и тежка броня, в което беше напъхан, Пол усети, че този мъж в никакъв случай не беше някакъв слабак.
