сигурна крачка по нов дълъг и стръмен път.
Най-накрая стигнаха до една много тъмна зала, където сталактитите и сталагмитите се бяха преплели и бяха оформили извисяваща се сребърна колона. Ларик ги разположи около нея. За миг съзнанието на Пол се проясни и той се зачуди колко ли дълго продължаваше този обред. Образите се разпръснаха. Виждаше само блестящата колона — прекрасна и сияйна. С тези дълги крайници той чувстваше, че просто може да протегне ръце и да я прегърне. Тя сякаш отразяваше силата. Усети как у него се завръща донякъде и чувството за стабилност. Повдигна масивните си ръце и се втренчи в тях. Къде ли беше виждал такива преди? Превключи на второто си зрение, но те не се промениха.
Отпусна ръце и тогава си спомни. Те приличаха на онези демонични създания, които беше видял в сънищата си за земята отвъд Портите. Какво ли би могло да означава това? Защо ли се бяха променили по този начин по време на този ритуал, който се предполагаше, че е за негово добро? Наистина ли това беше от онези превъплъщения, за които бе споменал Ларик, или той преминаваше през нещо друго?
Вдигна ръка към лицето си, прокара пръсти по чертите си. Стори му се, че са непроменени. И все пак…
Коремът рязко го присви и го накара да се наведе напред. Той неволно се вкопчи в него. В този миг Ларик заговори отново — някаква нова последователност от думи. Усети, че коланът му го притиска, и го разкопча. Чу как платът под робата му се разкъсва. Когато болките преминаха, усети, че тазът му се е разширил, хълбоците му са се разраснали. Когато се опита да се изправи, му беше много трудно. Гръбнакът му сякаш се беше извил по такъв начин, че го принуждаваше да се навежда напред, така че ръцете му да опират о земята. Усети болки в стъпалата си.
После изведнъж всичко това изгуби значение. Моментът на ясния разум отмина и го връхлетя нова последователност от видения и усещане за мощ! Сякаш беше минало много дълго време. Съзнанието му се понесе над всички повторения и собственото му участие в тях. Когато отново потеглиха, той ги последва — прегърбен, забравил всичко. Никой не го забелязваше.
Ларик ги заведе до една дупка в пода, от която стърчеше стълба. Махна им да го последват и започна да слиза надолу.
Пол изчака всички останали да минат, преди да започне тромавото си спускане.
Стълбата скърцаше под него. Едно от стъпалата изскочи. Но той се беше вкопчил здраво в нея и продължи. Слиза дълго и най-накрая се намери точно сред другите, които бяха застанали върху кръг, изрисуван на пода в тази зала. Забеляза, че двама от кандидатите бяха припаднали, а Ларик беше коленичил до единия и разтриваше гърдите му.
Прескочи последните няколко стъпала и зачака. Мъжът, когото Ларик разтриваше, изстена и след известно време се надигна. Ларик веднага притича към другия — дребничък рижав момък, стиснал здраво зъби. Очевидно сърцето му не биеше, защото магьосникът го изостави на мига и се върна при първия. След няколко минути му помогна да стане и отново отиде при рижавия. Онзи си остана все така неподвижен. Ларик поклати глава, изправи се и го остави там, където беше паднал. Подреди другите около себе си и издигна ръце.
Щом силата се надигна в кръга, Пол усети болки в краката. Те станаха толкова свирепи, че секунда по- късно той разкъса обущата си. Докато траеше ритуалът, той ги държеше под робата си. Смътно си спомни, че това е последният етап от посвещаването. Скоро всичко щеше да свърши и той щеше да може да отиде някъде и да спи, да спи…
Усети, че е започнал да произнася думите — с обичайния си стабилен глас. Когато свърши, затвори очи. Пред тях веднага изникна необикновено жив образ. Видя обсадения Рондовал, около него бушуваше буря. Образът се разми. Един мъж беше застанал на главния балкон, преметнал през врата си черен шал, с жезъл в ръце. Косата му беше бяла като скреж — освен черната ивица, която минаваше през нея. Пеейки, той даваше заповеди на своите неземни орди и караше пламъци да се надигат пред неговите врагове. Но един магьосник, целият в бяло — старият Мор! — дойде и влезе в схватка с него. По-старият надви, защитата се охлаби, мъжът на балкона се прегърби и се оттегли.
Вътре той се спусна към една близка зала и започна да прави нещо с различни магически атрибути. Пол проследи действията му. Мигове по-късно — така му се стори — издигнал високо скиптър, той застана в средата на кръг и произнесе високо думи, които прокънтяха из залата. В един ъгъл, близо до тавана, някаква извиваща се, мъглява форма затрепери в резонанс.
— Белфаниор нед септут! — извика мъжът. — Бел…
Вратата рязко се отвори, в залата влетя вестоносец и се строполи под напора на връхлетелите го сили.
— Портите са завардени… — изхъхри той и издъхна.
Магьосникът изрече защитна дума, затъкна жезъла в пояса си и разкъса кръга.
Той излезе от залата, втурна се по коридора, влезе в друга стая и сграбчи тежкия лък, който висеше там. Измъкна една стрела от мекия кожен колчан и ги понесе със себе си.
После, по-надолу, Пол го видя да опъва тетивата и да убива водача на нападателите. След това той влезе в дуел със стария Мор, беше победен, издъхна и беше погребан под купчина отломъци.
Видението се замъгли. Бурята беше отминала. Битката беше свършила. Видя как Мор, яхнал един кентавър, се носеше на запад, а тялото на мъртвия магьосник беше завързано върху гърба на друг от хората-коне.
Видението отново се замъгли.
В една пещера, осветена от сиянието на жезъла му, Мор беше сам с мъртвия магьосник. Тялото лежеше по гръб върху една каменна плоча с кръстосани ръце. Приведен над трупа, Мор правеше нещо с лицето — разтриваше и го натискаше. Малко по-късно вдигна ръце и сякаш дръпна с тях лицето.
Това беше посмъртна маска, която той беше вдигнал, и в този миг Пол забеляза колко много приличат чертите на това лице на чертите на самия Мор.
Той заговори тихичко и Пол не можеше да различи думите. Второто му зрение се включи от самосебеси и той забеляза, че към маската беше прикрепена фина сребърна нишка.
И тогава всичко се разпадна и разпръсна, както става с виденията.
Пол отвори очи. Всички стояха в съзерцание. Въздухът отекваше, Ларик беше издигнал ръце и бавно пляскаше с длани, изговаряйки последните думи.
Когато свърши, магьосникът мина между тях, спря, вдигна мъртвия, метна го на гръб, обиколи кръга и излезе от него. После се извърна и махна на другите да го последват.
Излязоха от залата, тръгнаха по един разширяващ се тунел и най-накрая навлязоха в голяма, неукрасена с нищо пещера с неправилна форма. От тавана висяха огромни сталактити. Въздухът все още беше хладен. Умът на Пол започна да се прояснява.
Ларик премина през пещерата и откри място, на което да остави трупа. После се върна, покачи се на едно малко възвишение и се обърна към следващите го:
— Крендел беше единственият кандидат, който се поддаде на силите — рече той. — За всички останали може да се каже, че издържахте — по един или по друг начин. Преди да се стабилизира новата настройка на магическото ви състояние, може да минат няколко седмици. Заради това ви предупреждавам да се въздържате да се занимавате с Изкуството известно време. Нещата могат да тръгнат много накриво, а резултатите са непредсказуеми. Изчакайте, починете си, ограничете действията си във физическата област. Когато се почувствате готови, започнете, но с много дребни неща — и изчаквайте след всяка стъпка, за да сте сигурни, че всичко върви както трябва.
Той се обърна и погледна през рамо. Махна.
— Онзи тунел води обратно към света — каза той — Дълъг е. Лично ще изведа навън всеки от вас, за да посрещнете зората.
— Ти ще си първи — и той посочи най-близкия. — Тръгвай и ме изчакай ето там. След миг идвам.
Той слезе от могилката и се приближи до Пол.
— Ела с мене — прошепна му той и го отведе в едно странично коридорче зад един дебел сталагмит.
— Нещо не е наред — обади се Пол. — Аз се превърнах в чудовище, а сякаш никой не го забелязва.
— Вярно е — отвърна Ларик с нормално висок глас.
