Усети как въздухът се втурна навън от дробовете му и гръдният му кош се смалява до нормални размери. Започна да се изправя и магьосникът му нанесе страхотен удар в корема, точно под пояса. Промяната продължи и там, той се изправи напълно и започна да се потупва и разтрива — колкото заради радостта отново да усети собственото си тяло, толкова и за да поотпусне болките. Болеше го навсякъде.
Едрият магьосник го изрита в пищялите и той усети как краката го заболяха, изправиха се и се смалиха.
— Трябва да отбележа, че подхождаш с доста насилие към тези неща — обади се той.
— Да не би да предпочиташ шест часа да ти нареждам и да ти кадя тамян?
— Никога не оспорвам успеха.
— Много умно от твоя страна. Сега започвам с първото маскиращо заклинание — то ще те накара да изглеждаш точно както изглеждаше преди малко.
Илюзията изникна, разрасна се около него като сива мъгла, която започна да добива форми под плавните жестове на човека с променящото се лице. Пол усети как в присъствието на тази магия скритият му драконов белег започна да тупти. Скоро тя напълно го обгърна, сви се, промъкна се през дрехите му.
Магьосникът въздъхна и се изправи.
— И ако проникнат през другата маска, която ей сега ще ти надяна, те ще виждат само това и нищо повече. Аз обаче съм длъжен да те предупредя — що се отнася до онова, което се вижда.
— Което ще рече?
— Трябва да действаш така, сякаш все още си под контрол. Ще стоиш парализиран в същото положение, в което Ларик те беше оставал, когато той се върне. Следвай всичките му заповеди, все едно че нямаш друг избор. В мига, в който се отклониш, губиш шанса си да научиш още нещо. Освен това може да ти се наложи да се биеш с голи ръце.
Пол кимна. Погледна надолу и отново видя чудовищния облик, но вече не го усещаше.
— А сега ще скрия тази илюзия от всички останали, както беше направил Ларик — обясни магьосникът, — но за тебе ще оставя този ти вид, за да ти напомня, че трябва да действаш в съответствие с него — тромаво и послушно.
Пол гледаше ръцете на мъжа, докато те описваха сложна поредица от жестове.
— Виждаш ли някакви нишки, докато работиш? — изведнъж го попита той.
— Понякога — отвърна магьосникът. — Но точно сега виждам разноцветни светлинни лъчи, които прихващам. Шшшт! Съсредоточавам се.
Пол вторачи поглед в променящото се лице на мъжа, като се опитваше да отгатне как ли изглежда в действителност то. Но в промените не се забелязваше никаква закономерност.
Когато човекът свърши с движенията и се изправи, Пол се обади:
— Онази нощ в лагера ти спомена, че може би интересите ни не съвпадат напълно.
— О, има възможност накрая да свършим като противници — отвърна другият. — Надявам се, че няма да стане така, но кой го знае. Може и да стане. Но ако стане, няма да е, защото не съм се опитал да се намеся. А поне в момента и двамата искаме едно и също: да те измъкнем оттук цял-целеничък, да измамим враговете ти, да те поставим в стратегическо положение!
— Да имаш представа какво ще стане, когато се махна оттук?
— О, да. Ще бъдеш пренесен почти веднага надалече — в замъка Авинконет.
— Той и Ларик това каза. Но кой още е замесен? И какво ще срещна там?
— Много по-добре е сам да научиш всичко това, за да му откликнеш по нормалния начин.
— Да му се не види! Има и нещо друго! Ти криеш нещо!
— И с какво това ме прави по-различен от останалите? Играй си ролята, момче. Играй си ролята.
— Не ме наставлявай! За да продължа с всичко това, трябва да знам повече!
— Дрън-дрън! — отвърна му магьосникът и се извърна. — И я заеми пак онази поза. Струва ми се, че някой идва насам.
— Но…
— Останалото е мълчание — рече човекът с променящото се лице и потъна зад ъгъла.
VII.
Миша ръкавичка пристъпваше от крак на крак в една скална ниша вляво от входа на пещерата. Беше вдигнал качулката си и се беше увил с наметалото, за да го пази от утринния хлад. Отдясно току-що издигналото се слънце струеше светлина върху възвишенията и отмяташе един от слоевете великолепие от вълшебния град, който крадецът беше напуснал преди часове. Вече осем от посветените го бяха подминали — всеки — придружен от Ларик. Те приветстваха зората и слязоха отново в града — сами или придружени от прислужник и бивш господар. Когато отново чу стъпки, Миша ръкавичка трепна леко и обърна глава към отвора. Щом видя, че заедно с водача се приближава Пол, той стана, но не тръгна веднага към тях.
За разлика от онези преди него, Пол вече беше съблякъл бялата роба. Походката му беше по-бавна и по-патрава от обикновено. Ларик също беше облечен само в ежедневните си дрехи и кърпа за глава. Изразът на лицето му не беше така тържествен, както с другите. Щом излязоха, той рязко изкомандва нещо на Пол. Двамата мигом завиха наляво и започнаха бързо да се отдалечават нататък.
Озадачен, Миша ръкавичка излезе от нишата и се завтече след тях.
— Добро утро! — поздрави той. — Как мина нощес?
Ларик почти се спъна, щом понечи да спре, и хвана Пол за рамото. Но щом се обърна, лицето му беше спокойно. Пол беше безизразен.
— Добро утро — отвърна Ларик. — Приятелят ти се чувства достатъчно добре физически, но някои от онези, които минават през посвещаването, получават умствено разстройство в различна степен. И точно на него му се случи.
— Колко е сериозно?
— Зависи от множество фактори, но общо взето се лекува. Сега съм го повел точно с тази мисъл наум.
— И затова ли пропуснахте да приветствате зората?
За миг очите на Ларик се присвиха, сякаш преценяваше доколко другият познава нещата.
— Е, не смятахме напълно да го пропуснем — рече той. — Но ти може и да си прав. Тъкмо се намираме на традиционното място.
Той се обърна, за да изпълнят последния обред.
— Пол! Разбираш ли ме поне малко? — попита Миша ръкавичка.
Ларик се извърна.
— Сигурен съм, че разбира — обади се той. — Но, технически погледнато, той не трябва да се обръща към никого другиго, докато не приключи с всички тези неща. След няколко минути ще видиш как ще ти отговори.
Отведе Пол до мястото, като му говореше нещо — бързо и тихо. Миша ръкавичка се примъкна, като се оглеждаше наоколо. Малко по-късно видя как Пол вдигна ръце и лице към светлината от изток. Щом Пол започна да мърмори нещо, Ларик се отдалечи малко от него. Миша ръкавичка наблюдаваше внимателно, пъхнал ръце под наметалото си.
Когато Пол привърши с претупаната версия на слънчевия ритуал, той се обърна към по-дребничкия мъж:
— Може изобщо да не излезе чак толкова сериозно — каза той най-сетне. — Но трябва да замина с Ларик за известно време. Не мога да си позволя да рискувам за подобни неща.
— За колко време?
— Не знам. Колкото трябва.
— Може да отнеме седмица-две — вмъкна Ларик. — Възможно е дори повече.
— И къде ще го водиш? Идвам с вас!
— Не мога да ти кажа, докато не съм поговорил със специалисти. Може би и тук могат да го излекуват. Но после може все пак да се наложи да замине.
— Къде?
