неподвижните води, завърши своето десетхилядигодишно пътуване и се издигна от дълбините, за да го търси…
За миг Пол се сети за Ключовете и за обещанието на тъмния бог, когато внезапно подскочи и се събуди в килията си. Сънят все още беше жив вътре в него. Той рязко седна и се вторачи в призрачния образ на жена, изправил се до него. Тя махаше с ръце, устните й се движеха, безцветните й очи бяха втренчени в неговите. Той се надигна и протегна ръка.
Тя отстъпи и по бледото й лице се изписа внезапна тревога. Той се дръпна назад, прие сериозен израз и започна да я окуражава с жестове. Тя се спря. Явно го оглеждаше. Бавно вдигна ръка и го посочи. После се извърна и посочи към дъното на килията, отново се обърна към него и поклати отрицателно глава. Той намръщи чело и тя повтори всичко отначало. После изведнъж му показа петте пръста на лявата си ръка и два — от дясната. Поклати глава и отново повтори първите движения. Той сви рамене и вдигна длани нагоре.
Тя започна да кърши ръце. Той стана; тя отстъпи назад. Пристъпи към нея и тя продължи да отстъпва. Видя я как стигна до стената в дъното и мина през нея, оставяйки след себе си слаба диря на екзотичен парфюм.
Той се върна при пейката и седна. Всичко, случило се, се смесваше в ума му с прекъснатия сън в някакъв полусвят-полухалюцинация. Но нейните високи скули, огромните очи, малката брадичка, тясното чело под широките криле на косата й — беше видял всичко това толкова ясно, толкова отчетливо. Потърси, но след нея не бяха останали никакви нишки, с които той би могъл да провери доколко тя беше действителна.
Отиде до вратата на килията. Не беше сигурен колко време е спал. Все още беше уморен, но се чувстваше малко по-отпочинал отпреди. Изглеждаше вероятно всички други в замъка да спят. Ето защо моментът беше добър да тръгне, да започне разследването. Превключи на второто си зрение и заоглежда мястото зад вратата.
Отговорът беше потънал в мрак. Сякаш си беше сложил тъмни очила посред мъглив ден. Съсредоточи се върху резето отвън и започна да прикрепя свързваща нишка, с която би могъл да го изтегли.
Бавно, много бавно, пред очите му изплува зеленикава нишка и отново се скри. Призова драконовия си белег да му даде сила и пожела тя да се върне.
Но драконовият белег не затуптя. Усети само парване, сърбеж в китката. Нишката отново преплува пред очите му и той протегна ръка. Не можа да я хване. Тя премина през пръстите му, сякаш ги нямаше. После отново се изгуби. Очите го заболяха.
Отпусна ръце. Какво става? — зачуди се той. За първи път, откакто живееше на тази земя, силата му изневеряваше. Дали пък Ларик не беше направил нещо, за да блокира течението й?
След това се сети какво беше казал Ларик за обреда на посвещаването — че би могло да има подобен ефект, че човек би трябвало да се въздържа няколко седмици дори и от най-прости магии. И все пак, по- рано, когато беше последвал Ларик към Авинконет, силата се беше задействала. Сигурно се губи от време на време, реши той накрая с въздишка. Но някак си не можеше да повярва, че всичко това важи и за него. Неговото посвещаване беше разиграване на театър, беше капан. Или пък не беше? Беше минал през всички ритуали, беше имал въздигащи съзнанието преживявания точно когато трябва. А не би ли могло, докато го преобразяваха в чудовище, наистина да е преминал през посвещаването?
Поклати глава и се опита отново. Очите го боляха още повече, слепоочията му започнаха да пулсират. Дясната му китка гореше. Отново смътно съзря нишката, но не можеше да й заповядва.
Върна се, легна на пейката и се зави. Преди да заспи отново, дълго-дълго мисли за жената. И този път единственият образ от съня, който можеше да си спомни, беше ухилената глава на демона, набучена на кола.
IX.
По някакъв начин, предполагам, това ме просветли, макар че не съм сигурен точно как стана. То направи нещо за мене или с мене, но не зная какво. Освен това стана така, че в определени отношения собствената ми природа ми стана по-неясна. И все пак…
Влязох в Белкен — тази огромна, блещукаща каменна канара, преминах по високия тунел, който намерих вътре. В най-високата зала известно време се отдадох на размишления — там, при водите. Там усетих и някаква сила, която отекна в цялото ми същество. Това по някакъв начин много ме разтревожи; и все пак, в други отношения пък ме успокои. Тогава реших да изследвам цялата психична структура вътре в планината.
Маршрутът на бъдещите магьосници от зала в зала беше ясно отбелязан по нефизичен начин. Продължих към втората точка и там също дълго медитирах. Щом това беше добре за тях — мястото се оказа заредено с някаква заповедническа сила — то реших, че може и на мене да ми е от полза.
Колко дълго съм седял в следващата зала, не знам. Дълго, струва ми се, защото потънах в дълги размишления и бързо забравих всякакво време. Хрумна ми, че може и да е станало късно, когато усетих повишаване на равнището на интензивност на силите, в които се къпех. Бързо проследих откъде идват — от кръга на магьосниците долу в сияйния град. По това време разбрах също, че навън се е стъмнило. Това означаваше, че посвещаването ще започне всеки момент и че силата ще продължи да нараства през цялата нощ. Минах в следващата зала, за да не изгубя преднината си. Сега исках да доведа нещата докрай, защото чувствах, че е възможно това да порази паметта ми и да ми даде онова, което търся.
В четвъртата зала стана нещо странно, защото чух глас — мъчително познат — който говореше така, сякаш се обръщаше към мене лично, да не кажа интимно.
— Фаней — казваше той. — Фаней.
Беше мъжки глас и ми се струваше, че бих могъл да разбера точно какво иска да каже с това. Говореше с доста строг тон, сякаш ми даваше някаква заповед, Фаней. Да не би това да беше моето име, извикано от смътното ми минало? Не, не ми изглеждаше много вероятно, Фаней…
— Фаней! — този път го каза дори още по-настоятелно и усетих възникналото чувство за дълг, желание да следвам неразбираемата заповед и чувство на потиснатост от това, че не мога.
Разширих се, после се свих. Застрелках се като луд из залата, търсейки някакъв начин да изпълня заповедта.
— Фаней!
Нищо. Не можах да открия нищо, което да задоволи чувството, което бързо се превръщаше в усещане за безпредметно задължение.
Така че продължих. А силата вътре в планината нарастваше все повече. Но в следващата зала натискът малко понамаля и останах там доста дълго. Отново изгубих представа за времето и едва стъпките на приближаващите се кандидати ме извадиха от транса, в който бях изпаднал. Мудно се понесох към следващата зала, за да не ме безпокоят.
Шестата зала изглеждаше по-спокойна от всички досегашни. Разпрострях се и започнах да попивам добрите вибрации.
Не ми се стори, че е изминало много време, преди отново да ги чуя да се приближават. Този път не се и помръднах. Нямах желание да тръгвам оттук, а и ми хрумна, че да наблюдавам хода на обреда може да се окаже поучително.
Видях как влязоха и застанаха по местата си. Когато мъжът заговори, усетих, че съм странно привлечен от онзи, когото наричаха Ларик. Огледах го внимателно и тогава осъзнах защо. Откритието ми беше твърде необикновено и аз все още обмислях последиците му, когато Пол привлече вниманието ми. Стресна ме промяната във външния му вид.
Беше се прегърбил напред, ръцете му бяха огромни и люспести. Бързо го огледах под дрехите и разбрах, че ръцете му, макар и много привлекателни — яки и черни — вече не бяха неговите ръце. И все пак, той не би могъл да не го осъзнава, а щом това не тревожеше него, не виждах защо пък трябва да тревожи мене.
Но ме тревожеше.
По-нататъшният преглед ми разкри, че той беше единственият сред всички присъстващи, чиято анатомия бе променена. И докато се чудех на това, раменете и гърдите му също започнаха да се
