усещаше над себе си огромната тежест на пръстта и скалите, която стенеше с тихи, продължителни стонове под вечното напрежение.
Замисли се над краткия им разговор, припомни си твърденията на седемте фигурки след битката в планината Анвил, които внушаваха впечатлението, че действията им са предопределени. Но макар и да казваха много малко, то поне беше състоятелно. В тях имаше и нещо повече, което той усещаше, че трябва да запомни — нещо, чиято тъкан беше като тази на сънищата…
Усилията му да си го спомни свършиха, щом зави зад един ъгъл и спря. Не можеше да разбере дали е влязъл в стая или в коридор. Пътят напред тънеше в мъгла или в гъст дим, макар че не усещаше никакви миризми. Пламъкът беше спрял, когато и той спря, и сега му се струваше много по-близо; беше станал по- ярък и бе придобил зеленикав отблясък.
— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Пол.
— Просто етерът тук не е в ред.
— Не вярвам в етера.
— Ами тогава го наричай другояче. Може би някой бъдещ лексикограф ще те цитира някъде. Знам, че там, където си израснал, е било доста по-различно.
— Проклет да съм. Почти измъкнах нещичко от тебе. Та значи, вие знаете историята ми?
— Ние присъствахме, когато ти напусна този свят. Присъствахме и когато се завърна.
— Интересна работа. Карате ме да се съмнявам, че знаете нещо за мястото, където съм израснал.
— Вярно е, макар че можахме да си направим някои заключения, като изследвахме действията и реакциите ти, откакто се завърна. Например показа, че познаваш технологията, което…
Светлината пред него угасна. Пол стоеше неподвижен в полумрака, взрян в слабото сияние, което излъчваше мъглата. Вслуша се в ударите на сърцето си и се замисли дали да не призове драконовата светлинка.
Миг по-късно във въздуха пред него изникна дълго перо от пламък — близо до мястото, където преди гореше другият.
— Ела.
Гласът беше женски, властен.
— Какво стана с предишния ми водач?
— Много приказваше. Ела!
Пол се зачуди. Дали най-накрая не беше съзрял пролука в тяхната броня?
— Значи, доближих се до нещо, което не искате да знам, а?
Отговор не последва. Синият пламък бавно започна да се отдалечава от него. Пол не помръдна.
— Знаеш ли какво си мисля? — обади се той. — Мисля, че ви се налага да ме използвате, защото аз съм син на баща си, а пък той ви е създал. Вие имате някаква специална връзка с Рондовал и само аз мога да ви послужа за вашата цел.
— Грешиш.
— Не вярвам това да ви харесва — продължи той, без да обръща внимание на отговора, — защото колкото и да ми приказвате за предопределение, аз отраснах в друг свят, за който знаете много малко или съвсем нищо. Вие не можете да предвиждате действията ми, както бихте могли, ако бях човек, израснал тук, на тази земя. Аз съм по-случаен фактор, отколкото на вас ви се иска, но се налага да си имате работа с мене. Тази вечер ще се опитате да ме впечатлите по някакъв начин, така че да стана по-податлив. Казвам ви, че съм видял неща, пред които онова в планината Анвил беше слаба ракия. С нищо не можете да ме впечатлите.
— Свърши ли?
— Засега.
— Тогава да продължаваме.
Пламъкът се понесе, а Пол го последва. Наглед пламъкът клонеше наляво, но в полезрението му нямаше никакви други предмети, по които би могъл да проследи движението му. Мъкнеше се след него, а мъглата, светеща с бледа светлина, се кълбеше и вихреше наоколо. Сред нея се раздвижиха неизброими сенки.
Продължи да лъкатуши. Ехото глъхнеше. Пол не можеше да каже със сигурност дали върви по дълъг вит коридор, или върви в кръг и се лута из една и съща огромна стая. Тъй като не напипваше стени, подозираше, че е последното. Но не виждаше никакъв начин да го разбере със сигурност.
Сенките, които го следваха, станаха по-тъмни, очертанията им — по-ясни. Някои имаха определено човешка форма, други — не. Над главата му примигна силуетът на дракон, който сякаш летеше високо- високо горе. Сега му се струваше, че много хора тихомълком обикалят около него на различни разстояния. Опита се да превключи на второто си зрение, но нищо в гледката не се промени.
Изведнъж една фигура изникна право пред него — едър, набит, оплешивяващ мъж с големи, сръчни ръце. Пламъкът се стрелна край него и сигурно спря някъде наблизо.
— Тате! — сепна се Пол.
Устата на втория му баща се изкриви в полуусмивка.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че търсиш на това забутано изостанало място? — попита той. — Знаеш ли колко ми трябваш точно сега вкъщи, за да ми помагаш в бизнеса?
— Ти не си истински… — пророни Пол.
Но Майкъл Чейн изглеждаше съвсем плътен. И сменящите се изрази на лицето му, и интонациите му бяха същите като на Майкъл Чейн, обърнал няколко чашки и готов всеки момент да изгуби всякакво търпение.
— Ти си истинско разочарование за мене. И винаги си бил.
— Тате…
— Давай, продължавай да си играеш глупавите игрички. Разбий сърцето на майка си.
Едрият мъж махна презрително и му обърна гръб.
— Татко! Почакай!
Мъжът изчезна в мъглата.
— Това е номер! — Пол изгледа ядно пламъка. — Не знам как го направи и защо, но е просто гаден номер!
— Животът е пълен с гадни номера. Самият живот може да е просто един гаден номер.
Пол се извърна.
— Защо стоим тук, в тази тъмнина? Мислех си, че ме водиш на някакво важно място!
— Добре! Давай да се махаме!
Той се обърна.
Бети Луис, облечена в тясна, силно деколтирана рокля, стоеше отляво и се мръщеше. Познатата й плът изглеждаше толкова истинска, че сякаш можеше да я пипне…
— Можеше да се обадиш — каза тя. — Може това между нас да не е било кой знае какво, но поне можеше да ми кажеш „довиждане“!
— Не можех! — оправда се Пол. — Нямаше начин!
— Същият си като всички останали! — изрече тя, мъглите нахлуха между тях и тя изчезна.
— Разбрах какво правиш — обърна се Пол към пламъка. — Ама няма да стане.
— Просто мястото тук е такова. Сам си го правиш.
Пол пристъпи напред.
— Ти ме доведе тук!
— Пол? — чу се отдясно познат глас и той потръпна.
— Върви по дяволите! — извика той, без да се обръща. — Да вървим, пламъко!
Синкавата светлина послушно тръгна и той я последва. Сянката отдясно продължаваше да го следва. Приближи се. — Пол!
Той не се извърна. Но в полезрението му се протегна ръка — мускулеста, покрита с гъсти косми с цвят на ръжда; плътна, широка гривна с копчета, индикатори и светлинки обхващаше китката — дори щом я видя, не повярва, че е истинска.
Изведнъж ръката се стовари на рамото му, спря го и го обърна.
— Усещам ръката ти — каза той бавно.
— Усещам гнева ти — изрече другият.
